Томислав Дончев: Какво трябва да направите, за да се върнат хората от София или чужбина? Мислете!

Кой е сценарият, който за дадена територия ще се окаже отключващ? Кой е сценарият, който би могъл да отвори нови икономически възможности? Какво трябва да се направи и то би накарало 500-600-1200 души да се върнат от София или от чужбина? Коя е инвестицията, която трябва да бъде направена? Този процес на мислене, планиране, дискусии и взаимни провокации трябва да протече сега. Бъдеще и пари има. Това заяви вицепремиерът Томислав Дончев в Смолян.

Днес той участва в заседанието на Регионалния съвет за развитие на Южния централен район и заедно със зам.-министъра на регионалното развитие Деница Николова очертаха предизвикателствата пред бизнеса, местната, областната и държавната власт в следващия програмен период на европейското финансиране.

И тъй като промените са съществени, а изказването му е интересно за всички заинтересовани страни, представяме най-важните фрагменти от него.

Иска ми се да не говорим само за европейско финансиране, ще го има и след 2020 г. А и по обем значително по-висок – 26-27 млрд. лева. Почти с 8-10 млрд. по-голямо от това, която ползваме сега. Това не означава обаче, че сме решили всички проблеми и сме затворили всички въпроси.

По-големият обем пари означава повече възможности и повече отговорности. Трябва да престанем да мислим отделни политики за европейски пари, отделни за общински бюджети. Трябва да имаме политики, които гоним и проблеми, които решаваме. На второ място е с какви пари ще бъдат решавани.

Ние трябва да сменим гамата инвестиции. Имаме един десетгодишен опит, инвестирайки в обичайната инфраструктура от всякакъв тип – тръби, пътища , публични сгради, друга транспортна инфраструктура. Далеч не сме решили всички проблеми, но ако сравните ситуацията от сега и преди 10 години, даже имаме и натрупване. Българските общини от основната си централната градска част изглеждат по друг начин.

Основният въпрос, като познаваме приоритетите на държавата, е как да адресираме останалите възможности, свързани с демографията, с възможностите и нуждите  от по-агресивно и стръмно развитие?

Това само с инвестиции в улици, градинки, кръстовища, детски градини няма да стане. Нужни са ни нов тип инвестиции. Говорим за традиционна бизнес инфраструктура – изграждане на индустриални зони. Там, където е приложимо, изграждане на иновационна инфраструктура – центрове за трансфер на технологии, центрове за върхови постижения, лабораторно оборудване, което да се ползва от учени и специалисти и да е полезно на всички предприятия, които работят на дадена територия.

За разлика от инвестициите в традиционния тип инфраструктура, тези упражнения са много по-сложни. Една индустриална зона, освен къде ще я построиш, трябва изключително фино да прецизираш потенциала тя да се напълни. Може да направите индустриална зона на най-равното и подходящо място,  но ако няма подходяща пътна връзка и критична маса специалисти – човешки ресурс, вероятно в индустриалната зона няма да дойде никой. А още по-капризно е, когато говорим за иновационната инфраструктура.

Никой не е казал, че индустриалната зона трябва да е държавна или общинска. Тя може да е стопанско мероприятие – да си покрива разходите и да печели. Имаме отлични примери за частни индустриални зони. Всъщност най-голямата зона „Тракия“ е такава.

Трябва да променим мащабите на мислене. Ще стигнем и до мащабите на инвестиции.

Да припомня, че от десетилетия в България моделът е силна централна държавна власт и силна местна власт. Тези, които могат да решат проблемите на един човек -работник, предприемач, пенсионер, са министър-председателят и кметът.

Но тази традиция не отговаря на нуждите, които имаме в момента. Ние имаме достатъчно инструменти да решаваме проблемите на местно ниво, вероятно и за национално  ниво. Но не всички нужди проблеми, нужди, цели, приоритети са или на местно, или на държавно ниво. Имаме куп възможности и проекти, които са по средата. Те са на надобщинско и надобластно ниво. Това е проблем на мислене, планиране или по-скоро на тяхната липса. Тук да не ми се сърди нито един областен управител, защото те не са виновни. 

По законодателство, както е скроена фигурата на областния управител, той няма достатъчно мощност. Той бюджети няма, пряк достъп до финансиране няма, способност да планира конкретни проектни интервенции няма. Съвсем отделен е въпросът, че дори обхватът на областите ни не е съвсем адекватен на нуждите, докато ние имаме и проблеми и цели, и възможности, които са даже на надобластно ниво.

Давайки си сметка, че за година и половина – две ние не можем да преустроим моделите на управление на държавата и на регионалното развитие, не може да говорим за създаване на нови администрации, за прекрояване на области. Това са бавни и сложни процеси, които с необходимата доза обществен дебат, могат да текат 5-6 години. 

В рамките на съществуващата институционална структура ние трябва да намерим решение да се отпуши възможността да се правят проекти на надобщинско ниво. Една индустриална зона няма как да бъде заключена само в рамките на една община. Тя ще има въздействие върху 2 до 5 общини. За иновационна инфраструктура трябва да се работи даже на надобластно ниво.

Има сфери, които даже не подлежат на дефиниция като туризма. Туристическите маршрути не се съобразяват с административните граници. Има уникални и специфични сфери за различните райони на страната, които даже не сме в състояние да дефинираме.

И това ни е голямата задача.

Ние с колегите от МРРБ работим по тази тема от миналата година. Работим, спорим и се опитваме да скроим най-добрия модел. Задачата е трудна, защото предварителния опит е почти никакъв. Ако ние сме правили инвестиции на надобщинско ниво, те са по отношение на асоциациите за третиране на отпадъци. Известен опит натрупахме покрай ВиК-асоциациите и надобщински проекти по предишната ОПРР в сферата на туризма, може би и по ТГС някъде имаме локален опит. Много скромен опит. И административни структури, които исторически не съответстват на нуждите ни в момента.

И задачата е тежка. Да заключваме ли правото на субектите да се сдружават и инициират общи проекти до нечия административна граница – на район от второ ниво или област? Много тежък въпрос.

Ние не можем да оставим процесите абсолютно фриволни. От друга страна рамките, които слагаме, трябва да бъдат максимално отворени, защото България като средно голяма европейска държава, има огромни разлики – и като ландшафт, и като икономическо развитие в различните части на територията си. Няма как по дефиниция да кажем един модел, който да е валиден за всяка част на страната.

Ако оставим процеса на сдружаване в името на даден проект, да го оставим свободен – какво става с тези общини, които не попадат в нито един консорциум, в нито една партньорска коалиция и никой не иска да си играе с тях? Тях не можем да ги оставим. На тях държавата трябва да обърне специално внимание.

Да не коментирам фините настройки, че от една страна трябва да осигурим достатъчен дял бюджети от всяка програма за такива проекти за надобщинско, даже надобластно ниво и в същото време да внимаваме, защото стар, доказан навик в България е, че когато има налично финансиране, то е в състояние да създава реалности. Имам предвид, че някой е в състояние да подаде проект, от който няма нужда, стига някой да дава пари за тази цел. 

Неслучайно правим дискусията сега и неслучайно я правим тук.

Аз съм убеден, че с грижа и с ваша помощ ще направим правилата и процедурите така, че да има нормална чувствителност и да позволят да бъдат финансирани най-добрите, най-смислените инвестиции на надобщинско ниво.

Преди това трябва да протекат процеси, където тези, които ще реализират проектите, трябва да са дефинирани и проблемът е целта. Тя не може да се спуска от София. Не е редно.

Кой е сценарият, който за дадена територия ще се окаже отключващ? Кой е сценарият, който би могъл да отвори нови икономически възможности? Какво трябва да се направи и то би накарало 500-600-1200 души да се върнат от София или от чужбина? Коя е инвестицията, която трябва да бъде направена? Този процес на мислене, планиране, дискусии и взаимни провокации трябва да протече сега. Бъдеще и пари има.

Най-същественият въпрос е как да се инвестират по такъв начин, че от тях да има максимална полза.

Трябва да бъде променен моделът, по който се случват проектите и инвестициите. Не е достатъчно кмет с двама инженери, един юрист, един финансист и 30 общински съветника да решат къде да се направи пробив, къде да се изгради нова улица, кръстовище.

Това е абсолютно законосъобразно. Само, че ние имаме драстична нужда от повишаване на общественото доверие във всичко, което се прави. Аз бих стимулирал инвестиционният процес да става по-бавно, но в режим на обществена информираност и подкрепа.

Едва ли някой ще оспори, че в България обществената дискусия за нещо се провежда след като е вече построено. Редно е да е обратното.  

Знам, всички ще ми кажете, че всички проекти, схеми и скици са на страницата на общината и никой не ги е погледнал. Не са виновни гражданите!

Трябват ни мерки преди нещото да се случи, още на фаза планиране, да привлечем вниманието на всеки. В някои от случаите гражданинът може да е по-прав от инженера, особено познавайки нуждите и спецификите на даден квартал или улица.

Така, че ни трябва реорганизация на мерките – това да се случва по най-добрия начин, защото и от най-правилната политика без обществена подкрепа, ефект няма.

Ще се учите от опита на другите страни. Те са минали по нашия път. Има страни, където като се прави ново градоустройствено мероприятие – улица, кръстовище, парк, задължително се прави триизмерен модел, който може да се огледа отвсякъде. Задължително се носи и се показва на хората, които ще бъдат пряко засегнати от това мероприятие. Всеки да гледа да даде акъл предварително, а не впоследствие!