Родопчанка в последния си земен миг: Ееех, имало е Господ, Господ има!

В контраст на мрачните публикации за българите, днес искам да разкажа за добродетелите на нашите предци. Жената от снимката е моята прабаба Йордана Кирякова (баба Кечка/Кечвица) – добре позната в тогавашното село Устово, сподели в профила си Ангел Манджуков – съдия по вписванията в Смолян.

Йорданка била третата жена на прадядо му Киряк Данчев, чиято съдба отнела предишните му две съпруги. От тях имал 6 деца. Когато се омъжва за него, баба му е на скромните 20, а той на солидните 50. От брака им се родили още 3 деца, между които и неговият дядо Георги.

Заварените големи дъщери били прехвърлили нейната възраст, но почтително се обръщали към нея, наричайки я „Ма́йо“.

Съпругът и́ бил заможен търговец, участвал в онези далечни години на престижното за целия свят, описано от Алеко Константинов – Чикагско изложение. На всичкото отгоре този българин, взел че спечелил първа награда, златен медал и сертификат от Сенатската комисия за производство на висококачествени и тънки вълнени платове. Това станало, когато Вълко Шопов доказва със солидни аргументи, че България има право и заслужава да участва на изложението със свой павилион като независима държава. Тази диплома наскоро бе изложена в Смолянския регионален исторически музей.

„Въпреки че баба Кечка живяла в заможен дом, нейните човешки добродетели останали непроменени във времето, а блясъкът на душата ѝ ярко контрастирал на материалното ѝ благополучие. Освен че дома ѝ бил превърнат в „хан“ и отворен непрекъснато за гости, тя не оставяла на улицата да подмине беден човек без да сложи нещо в чантата му“, разказва правнукът ѝ.

Най-важното обаче е как тази жена успяла да възпита поколението си – по никакъв повод не позволявала да се проговори лошо за чужд човек в къщата. Нейни са думите, които се повтарят и до днес в рода им: „Няма да съдите людете, Господ ще си ги съди!“. Не допускала никакво подигравателно отношение в дома си, не търпяла да се изговори лоша дума за друг човек. А заговорело ли се в дома за семейните несгоди и трудности, съветвала: „Нимойте гльода само напреж, гльодайте и назад какво има!“.

Споделяла, че „тук, на земята е съдовието“ (божията присъда – б. р.). Твърдяла, че посредством земния живот човешката душа изкупва греховете си и тук е чистилището.

„А това за мен е доказателство за наличието на типично богомилското проявление на изконната българска първоапостолска глаголическа вяра и нейната идея за прераждането. По същия начин като нея смятам, че Господ праща изпитания на най-възлюбените си чеда. Само в земното си изпитание човекът може да усъвършенства душата си. Лесно е да си добър в добри материални условия, но много по-трудно е да запазиш добрината си в трудни материални условия. Това и според мен са похватите на Господ за проверка на същността и съзидаването на една високо ценна душевност. Чрез увлечението ни към материалните придобивки се проверява нивото, стойността и качеството на духовните ни придобивки“, споделя съдията.

И допълва, че през годините, благодарение на тези лица от снимките в семейните албуми и разказите на родителите му за тях, изградил свое собствено разбиране, че трудностите се изпращат от светлината, а добрите материални условия, благополучието и съблазните – от мрака.

„Несъзнателен за душата остава вроденият стремеж към благополучие. Той е производен на условията в този свят, който според нашите предци, богомилите, е творение на мрака. Изпитването на обич и любов е основен начин да се възвисим. Ако загубата на един имот или имущество е било за сметка на запазените ви добри човешки отношения, това означава напредък от най-висше естество. Това е единствената истинска печалба, която можем да отнесем със себе си във вечността“, казва още Ангел Манджуков.

Съдията е уверен, че има защо да сме вдъхновени. Всеки от нас, като се обърне назад в рода си, вижда примери за висок морал и почтеност.

Според него генетичните ни заложби са пряко свързани с доброто и способността да обичаме. И не трябва да се подвеждаме от лъжливи твърдения за народа ни.

„Защото напук на сегашното подправено време, името „българин“ ще се наложи като мерило за притежание на високи интелектуални способности, непреходни морални качества и изключителен духовен престиж“ – е уверен съдията.

Той разказа, че макар да е бил малък, когато прабаба му починала малко преди да навърши кръгли 100 години, пази смътен спомен за нея, по-скоро някакво чувство за съприкосновението си с нея и споделя още:

„След като няколко дни изпада в загуба на съзнание – в онзи момент, когато душата унесено седи закачена някъде там далече, в пространството между земята и небето, и непосредствено преди последния си топъл земен дъх, намерила сили да произнесе запечатаното в спомените на всички нас: „Ееех, имало е Господ, Господ има!“