Невероятно! От обезлюдено преди близо 100 г. село са оцелели… градинските цветя
Хиляди, а може би милиони перуники красят околностите на несъществуващото от 94 години село Борен.
Оцелял е в цялост само един римски мост.
Остатъци от зидове са обрасли в тръни.
То заедно със съседните села в района Чеч – Тисово, Манастир, Почан, Шурдилово и още няколко десетки други са били български. До Междусъюзническата война (1913 г) селото е българско, но в територията на Османската империя. След войната вече Борен и съседните нему стават част от Гърция.
Според гръцката статистика, през 1913 година в Борен (Μπουρεντζίκ, Буренджик) живеят 373 души. От преброяването през 1920 година става ясно, че към тази дата в Борен са живели 146 души.
През 1923 г. обаче в резултат на поражението на Гърция в гръцко-турската война от 1919-1922 г. се подписва Лозанския мирен договор за размяна на неселение между Гърция и Турция. Жителите на Борен и още десетки гръцки села по ивицата на българо-гръцката граница насилствено са изгонени в Турция. Респективно от Истанбул в Гърция пращат няколко хиляди гърци. Повечето жители на Борен заживяват в градчето Малък Самоков (Демиркьой). Броени родове тези места идват в селата от българската част на Чеча. Там се записват с фамилиите на селото им. В доспатското село Бръщен например и до днес са се запазили фамилиите Почански и Тисовски.
В опразнените села гръцки бежанци от Турция не са заселени. Опустяват завинаги. Въпреки това те имат и гръцки имена. Борен например е Врахохори (Βραχοχώρι), което в превод означава „скално село“. Тисово става Маврохори (Μαυροχώρi), Манастир – Еклисаки (Εκκλησάκι), Почан си е с почти същото звучене и на гръцки – Поцан.
Селата са вече напълно заличени. Където са оцелели основи на къщи, те са обрасли в храсталаци до такава степен, че са напълно скрити. Тук-там може да се видят остатъци от някой зид. В Борен се е запазил цял само един стар римски мост.
Всичко е обрасло с дървета и храсталак и отдалеч нищо не го отличава от околния баир, разказват хора, които са ходили по тези места.
Най-яркото доказателство, че там някога е имало хора са градинските им цветя. В този район ги наричат син и жълт тъжек (перуники).
Околността е осеяна с тях. Има ги по единички, на туфи, на цели поляни.
Явно цветята на живелите в Борен хора са се оказали по-устойчиви на напора на времето, отколкото домовете им – тук-таме от тях са останали основи, обрасли в трънак. Цветето обаче упорито е преодолявало всички снегове, ледове, бури и хали, които са минавали в продължение на близо сто години през изоставеното село Борен.
Градинските цветя са единствените свидетели, че там някога е имало село, имало е моми и булки, които са засаждали и поливали кипри цветя пред домовете си, да им е красиво. Само че след толкова много години цветето е леко променено, сякаш диво. То е точно като своя градински роднина, само дето стръкчетата му са по-късички. Наполовина на тези, които познаваме. Но много пъстри и красиви.