Отец Михайлов, бивш кмет на Смолян: Как ми се искаше да строя, а нямаше пари!

Отец Димитър Михайлов е бивш кмет на Смолян, първият демократично избран градоначалник през 1991 г. Свещеник е от 2006 г., вече 11 години в храма „Св. Висарион Смоленски – най-големият в Родопите и втори след „Св. Александър Невски“. Той четири години ръководеше строителството му. Енорийски свещеник е в Рудозем, обслужва и селата Писаница и Хасовица.

По образование е богослов. Работил е в Регионалния исторически музей. Тогава събрал истории, които иначе щяха да останат в забвение. Като например как българомохамеданите са помагали за строителството на църквата в село Арда. Как в Хасовица владиката, освещавайки църквата, благословил майката на Дометиан да роди владика и това се сбъднало.

Като кмет на Смолян направил всичко, за да не допусне алтернативния синод в окръжния град.

Преди дни от Държавния архив в Смолян обявиха отец Димитър за дарител на годината след като му предостави целия свой личен архив и архива на баща му, отец Михаил – архиерейски наместник в продължение на 20 години.  

В петък Държавният архив организира изложба и честване по повод 95 г. от рождението на отец Михаил и 70 г. от рождението на отец Димитър.

Отец Димитър, какво предоставихте на Държавния архив, обявиха Ви за дарител на годината?

Събрах всичко – от кръщелното до последните снимки, документи, военни книжки, договори, грамоти на мен и на моя баща. Предадох за съхранение исторически сведения за църквите в района, кореспонденция от възстановяването на църковните имоти, документи на сдружението „Свети Висарион Смоленски”, проектът на храма, дневници за строителството му и още много други. Нещата на баща ми са свързани повече с църковната му дейност. Той 60 години е бил свещеник и 20 години архиерейски наместник. Докато при мен има разнообразие. Преди да стана свещеник, бях музеен работник, бях кмет, бях и на други  държавни служби. Отвсякъде съм си запазил документи и снимки. На ръководството на Държавния архив им е направило впечатление, че отдавна толкова неща не са предавани и ме наградиха за дарител на 2017 г.

С кое се разделихте най-трудно?

Много интересен въпрос. Почти всичко, което имах в къщи за показване, го дадох. Задържах само това, което се дублира. Не съм се замислил дали дадения предмет ми е толкова скъп, че не искам да го дам.

С какво сърце правите всичко това?

Преди години, след кметуването, бях в държавна фирма „Универс“. Служебно и лично бях много удовлетворен, че помогнах с нещо за наводнението в Златоград. После при нашето наводнение в Смолян. Правило ми е удоволствие да помогна. Аз съм бил 18 години музеен работник и знам, че това, което се съхранява в къщи, е най-добре да се покаже. По-добре се съхранява в държавна институция. Там може да се ползва от хора, които искат да направят връзка между определени събития. Ще им бъде от полза. Аз помня например как преди години от Държавния архив ми показаха писмо на Пловдивския митрополит тогава, сега патриарх Кирил. Той праща писмо до кмета на град Устово: „Съдействайте на свещеника Михаил Димитров Михайлов. Той от днес идва в Устово като ръкоположен свещеник“. И когато някой пише книга, може да разгледа, да прочете и да свърже събитията и личности от дадено време. Аз така съм научен, че трябва такива неща да се предават там, където им е мястото. В къщи пълни чекмеджета само събират прах. И само от време на време може да се порадваш егоистично на някоя грамота и да се похвалиш пред близките си.

И от музея получихте дарителска награда. Там какво Ви е завело преди време?

Като завърших „Богословие“ през 1972 г. трябваше да избирам между архива и музея. В музея работеше моята бъдеща съпруга. Имахме дружба с нея и ми се стори по-интересно там.

Как се осмелихте в онова време да учите богословие?

Съществуваше Духовната академия. Кандидатствах, приеха ме. Завърших една година след сегашния патриарх Неофит. Две години след митрополит Йосиф, който е Нюйоркски митрополит. Те ме викаха на утринна и вечерня да пея заедно с тях, признавайки, че имам гласови данни. Учил съм се от тях и се надявам да си личи, че съм техен ученик.

А религията от кога е в сърцето Ви?

От детските години, защото съм живял в двора на църквата. Но истински е в сърцето ми, откак се ръкоположих за свещеник. А като малък, по детски спазвах едни традиции. Знаех молитвата „Отче наш“ и някои песнопения. Помагах на баща ми. Той става свещеник през 1947 г. в църквата „Св. Богородица“, а аз съм роден една година по-късно. Аз съм попско дете. 

Другите деца как се отнасяха към Вас, религията тогава не беше одобрявана?

Щях да Ви се сърдя, ако не ми зададете този въпрос. Мои първи приятели бяха детето на последния кмет на град Устово (до 1960 г.), детето на първия кмет на обединения град Смолян. Техните близки не им пречеха да играят с мен. Приемали са ме в техните домове като съученици. Аз свирех на акордеон, на тромпет, бях плувец, тренирах всички спортове с топка и съм ходил на състезания. Ще Ви кажа и един куриоз. Мен ме приеха последен за пионерче в класната стая. Другите ги водеха в казармата при войниците. Моята майчица викаше: „Всяко зло за добро“. Дойде време да ме приемат за комсомолец и ме забравиха. Другите ги водиха по застави. Питах майка ми: „Аз ли съм най-лошият в този свят, та не ме избират“. Тя ме успокояваше: „Той, светът е голям. Комсомолци има само при нас, в комунистическата система. Свиквай! И други несгоди ще имаш с това!“. Така и стана. Но отидох в гимназията. Росица Краева беше по-голяма от мен и каза да ме изберат в ръководството на ДКМС. Аз й казах, че не съм приеман за комсомолец. Тя провери и се увери, но ме избраха в ръководството на ДКМС в класа, без да съм комсомолец. Като се върнах от студентството и казармата, започнах работа в музея. Събира се един ден партийната организация, комсомолците, а аз – в кафенето. Дамянов (Никола Дамянов – тогава директор на музея, б.а.) ме забеляза. Попита ме и аз казах, че никъде не съм – нито комсомолец, нито партиен член. Направи справка, тогава повярва. Тогава, на 25 г., ме приеха за комсомолец. Но, мила уважаема журналистке, мен това ме научи да приемам несгодите и да свикна с тях.

Кое беше най-сериозно изпитание за религията Ви във времето, когато тя е била забранена?

Тя не беше толкова забранена, но не се гледаше с добро око на попските деца. Пречеха на хората да ходят на църква и джамия, а на свещениците забраняваха да ходят по домовете. С вестници закриваха прозорците да не се види като има кръщавка и венчавка. Тайно правеха тези неща. През 1983 г. бяхме дошли в новата сграда на музея и гледам всички попове бяха събрани до водните каскади и отиваха в Градския съвет да си платят глобата, защото са били камбаните в 12 часа през нощта и са хвърляли кръста. Гледах ги отгоре и ми ставаше тъжно.

Вие сте първият демократично избран кмет на Смолян през 1991 г. Какви трудности срещахте в първите години на прехода и какво е общото в кметуването тогава и сега? 

Нищо общо няма. С 1000 лева направих кампания – 500 лева моя заплата и 500 лева от БЗНС. Избраха ме и се сблъсках с много аномалии. Започнаха атаки за театъра. С директора на театъра Иван Караджов, Бог да го прости, направихме пътека до Министерство на културата, за да го спасим. Музикалното училище също искаха да го закрият. Трябваше да се борим. Сумати писма писах и до края на мандата не можа да се уреди този въпрос. За Пампорово – също. Границата минава през „Орлица“ и отива към „Ардашлъ“. Хотелите и ресторантите остават в Чепеларско землище, а пистите – в Смолянско. В Чепеларе се плащат данъците, на Смолян остават хамалогиите. Пък хората не идват заради хотелите, а да карат ски. Другата аномалия – Техникум по туризъм, Икономически техникум, Строителен техникум и др. В тях учат деца от бившия окръг, от страната. Пансионите – пълни, а издръжката им на общината.

А имахте ли пари?

Ако имахме, щяхме да асфалтираме, да правим улици и булеварди. Парите отиваха за покриване на такива разходи. Аз не мога да накарам кмета на Чепеларе, на Мадан или на Девин да ми плати, че техни деца ползват наше общежитие. Същото беше и с болницата. Таньо Стайковски (най-известният строителен предприемач в Смолянско – б.а.), лека му пръст, ми вика: „Аз те ощетих“. И го питам: „Защо, бе Таньо?“. Пък той ми отговаря, че бил в нашата болница, а е от Мадан. И болницата беше на общинска издръжка, а в нея се лекуваха хора от целия окръг. Ние заварихме инерцията. На мен ми се искаше да строя, да правя улици, да издигна един блок. Но съм доволен от кметуването. Поне показах, че можем да бъдем различни. Не искам да обвиня никой социалист, но аз влязох в общината с един кламер и излязох с два, защото трябваше да си прибера някоя лична преписка. Не съм се облагодетелствал от кметската служба. Корупцията идва от възпитанието. Както тя, така и религията идват от семейството. Първо е семейството, второ е училището, тогава е църквата. Детето наблюдава, учи, копира. То вижда как живеят родителите, сестрите, братята. После се учи в училището. А църквата идва след това, за да усъвършенства човека, да го ориентира.

Какво Ви провокира да станете духовно лице? 

Строителството на църквата ме провокира. Митрополит Антоний ми казваше: „Отец Димитър, няма случайни неща. Ти си станал кмет-богослов и не допусна алтернативния синод“. А това е истина. Алтернативният синод не успя да стъпи в Смолян, защото регистрирането им ставаше в отдел „Култура“. Бях казал на началника Светозар Казанджиев, че и да ме няма в града, да не регистрира алтернативния синод. Казах му: „Не бива, няма да делим църквата!“. Правиха постъпки, а то не може без подписа на кмета на окръжния град да се регистрират. Казах на епископ Павел: „Ще те черпя едно уиски, но няма да те регистрирам!“. По време на моето кметуване върнахме всичко на църквите и на джамиите, което им беше отнето. Архиерейството беше Военно окръжие. Нещата вървят добре, когато човек е честен и има около себе си професионалисти, които му помагат. Аз съм такъв, че има ли срещу мен друг човек, без значение от неговата партийна принадлежност, страдащ, ще направя всичко възможно да му помогна. И съм помагал с чисто чувство. Правило ми е удоволствие да помогна.

На Смолян върви ли му на кметове и след Вас?

Няма да ме чуете никога да кажа лошо за Динко Чаталбашев, нито за Данчо Киряков, нито за Дора Янкова, нито за Николай Мелемов. Аз знам колко е трудна тази работа. Много лесно ще се намерят критикари. Много лесно се търсят кусури. По-добре да се срещнеш с кмета, ако знаеш нещо и разбираш от материята, да му подскажеш, ако имаш опит. Аз мисля, че всички са достойни, хората са ги избрали. Те са проучени преди да бъдат издигнати за кметове. Някой път благородно завиждам. Преди година идвах от Рудозем, имаше един материал за Николай Мелемов – оглежда строителство на улица в Райково. Как ми се искаше аз като кмет да строя, а нямаше пари! Бях „богат“ кмет само на правителства. Петима премиери се изредиха в моя мандат – Димитър Попов, Филип Димикров, проф. Любен Беров, Ренета Инджова и Жан Виденов.

Автор: Анита Чолакова, Actualno.com