Ансамбъл „Родопа“ с нова концертна програма

„ЧАН ДО ЧАНА, ПЕСЕН ДО ПЕСЕН” е тематичното заглавие на новата сценична програма на ансамбъл „Родопа”. Представена в няколко града на България, концертната изява на трите формации – хор, оркестър и танцов състав, е убедителна и въздействаща. След „Невястата” – тематичен спектакъл, породил, както възхита, така и противоречиви мнения, новото заглавие в репертоара на ансамбъл „Родопа” – „Чан до чана, песен до песен” е с по-мащабна и обобщаваща насоченост. Върху фона на най-прочутите песни, свирни и хороводни стъпки, почерпени от автентичното богатство на родопския етнос, е прокарана стара, колкото древното време „сюжетна линия”: съпротивата на бащиния авторитет към „севдата” на женското чедо, дръзнало да залюби „неподходяща” изгора, несъответстваща на бащините критерии за богатство и материален просперитет.

Индивидуалните изпълнения на Златина Узунова, Юлия Кичукова, Пламена Седянкова, Фидан Меров – изразители на автентичното звучене в песенните традиции; соловите изяви на Петър Янев, Тодор Глухов и други изявени дарования; хореографските решения на водещите сценични превъплащения (образи) подсилват цялостното внушение на спектакловата форма, а именно: да се акцентира върху тематични фокуси, за да се изведат идеята и смисъла на посланията. Тези акценти се улавят естествено така, както диктува своето достолепие чрез родовата памет, завещана от дедите ни.

Концепцията на авторите Адриан Петров – сценарист и режисьор, хореографи – Сийка Василева и Тома Карапаунов, Тодор Глухов и Николай Балабанов – композитори и автори на музикалните обработки обединява автентичното звучене на родопската народна песен, хороводния ритъм, специфичен за родопската музикална област и музикалния оркестров стил с естетическия фон от различни фотоси, отразяващи разнообразната и неповторима хубост на родопската планина. Снимковата палитра, предоставена от известния фотограф – художник Сашо Сарандалиев е по своему допълваща, умиляваща и запомняща.

„Пловдивските родопчани” във вид на публика, която съпреживя вълненията на изпълнителите, многократно аплодираше феерията от звуци, специфичните за Родопа „тьожки” хора, моминските сдържани в своята достолепност танци, костюмни багри. Поблясваха сълзи, буцата в гърлото едрееше в носталгичен спазъм, умилението превземаше и най-скептичните представители на младата публика. Намереният баланс между специфика на песенното културно наследство, хореографските стъпки, театралните ситуации, Родопа планина, прокарва онова чувство на съпричастие, което се ражда само в съкровено общуване между сродни души.

Създателите на спектакъла като идея и реализация на творческия замисъл се придържат към унаследените автентични традиции и в тази тенденция се крие успехът: да се изгражда съвременното сценично пресътворяване върху корените, вплетени в народнопесенното, танцувалното и оркестровото наследство на предците. С малки изключения (някои самоцелни танцувални решения) спектакълът достойно може да бъде представен сред българските емигранти по света, чувстващи се повече българи там, отколкото тук, в страната ни. Защото, когато „брукне” каба гайдата, когато се ширне „Бела съм бела, юначе”, когато се извие „кабадайлийско” овчарско хоро – в душите, родени в скутите на Родопа планина, се разлива онази тръпка, която само родопчани познават като усещане. Като темел, съграден със сърце и обич за поколения.

Доц. Д-р Соня Райчева, Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”