„Болезненият“ роман на Крум Филипов е номиниран за награда „Пловдив“

Ясни са номинациите за удостояване с награда “ПЛОВДИВ” в областта на изкуството и културата, за ярки постижения в областта на културата, реализирани на територията на община Пловдив през 2018 година.

Романът на смолянчанина Крум Филипов „Синът на авиатора“ е номиниран в раздел „Художествена литература“.

Този болезнен роман е като камъче в обувката – бездомно, затоплено и постоянно напомнящо за себе си – не искаш да го извадиш, защото кракът ти веднага ще премръзне, пише в рецензията за него Антония Апостолова.

“Синът на авиатора” на Крум Филипов (Krum Filipov) е книга за редките маргинали и е кръстен на герой, който дори не съществува, освен в съзнанието на своя “баща” – последна надежда и продължение за безнадеждния, самотния, унижения и оскърбения в своята наивност и чистота човек. Надежда, която години наред го държи на поносима (летателна) височина над битието му.

Не е изненада, че предвид автора си (Крум Филипов e режисьор, сценарист и поет), това е един сценичен и силно поетичен роман.

На героите са зададени прецизни часове на поява, точни местоположения, движения и реплики и ограничени декори – без никакви излишества. С много любов и емпатия авторът ги нарежда и ги изслушва на създадената от него сцена – един (не)обикновен жилищен блок в произволен пловдивски квартал. А те говорят ту на родопски диалект, като твърде, твърде обикновени хора, ту с пронизващо, мъчително красиво, обзело ги сякаш “свише” поетично сияние в думите.

Цялостното усещане при прочита на книгата е за (на)влизане в нещо камерно, интимно и ограничено по време и място – понякога просто един асансьор, душевно пространство, където в концентрирано представление ни се предлага изповед след изповед.

Обекти на това “човешко изследване”, защото то е такова по същността си, са жителите на блок 333, в който е извършено убийство на живеещ там бездомник. Неговата фигура на неочакван светец с нетленна мумия свързва с нишка (буквализирана до символ в романа, който изобилства от моменти на магически реализъм) съдбите на героите, които се надпреварват да предизвикват емпатия и припознаване: самотни родопски старци, наивници, родители, изгубили деца, деца, изгубили родители, негър патриот с българско име и псевдо-националист, имигранти и местни, споделящи една и съща професия, луди, убийци, самоубийци, майстори.

Всички те притежават нещо крайно земно, отсамно, чупливо, но и извънмерно, извънвременно, съдбоустойчиво. Пречистени са до ангели или заговарят за пръв път Бога – благодарение на загубата, един от основните герои в романа.

Впрочем, кой е убиецът е малко или повече ясно от самото начало, но идеята на романа съвсем не залага на “трилър” линията, допълва още рецензентът.