Геолог и маркшайдер – принцеси в подземното царство на „Горубсо“

Две крехки млади дами – Десислава Венкова и Веселина Иванова, заслужиха уважението на хиляда миньори в „Горубсо – Мадан“. Без това да им е детската мечта, те работят под земята. И колкото да звучи невероятно, те са удивително щастливи. Видимо. Когато се срещнахме за първи път, тъкмо бяха излезли от смяна. Обикновено след тежка работа човек е уморен, изтощен. А те бяха невероятно жизнени и енергични. Докато разговаряме, очите им блестят. Буквално пърхат от удовлетворение. А допреди половин час са били на 500 метра под земята. След като са извървели поне 7 километра работейки.

Деси е на 28 години. И е маркшайдер от 4 години. Завършила е „Маркшайдерство и геодезия“ в Минно-геоложкия университет. Веси е на 30 и е геолог в „Горубсо“ от година и половина. Изучава „Разработка на полезни изкопаеми“.

„Винаги съм си представяла, че ще работя в банка, където се носят токчета и костюми, но впоследствие установих, че това не е за мен“, споделя Десислава. Тя е била маникюристка допреди да завърши специалността си. Веселина пък е смятала, че ще стане адвокат, все пак дипломата й от средното образование е с оценка 5,96. И благодарение на Деси двете са винаги с перфектен маникюр. Но влизат в рудника с ботуши, с каски, лампи, самоспасители…

Веси първо била оператор на подемна машина – асансьорът, който вдига и спуска миньорите в рудника. Почувствала, че това е голямото й семейство. И записала да учи за геолог.

„Никога не съм си представяла, че ще ходим под земята с ботуши, в калта, че ще е тъмно, прашно. Надали има момиче, което да си мечтае за такова нещо. Всяко момиче си се представя с маникюри и с токчета“, казва тя.

Момичетата споделят, че миньорите много ги ценят. Отнасят с тях като сестри, а те ги приемат като братя. „Имат голямо уважение към нас. Никой не си позволява да се държи непристойно. Шеги и закачки има ежедневно. Така се улесняваме взаимно, но в работата всички сме сериозни. Няма флирт между нас. Има закачки и бъзици, но колегиални, за да ни бъде весело, все пак обстановката е тежка. Дори ни помагат“, хвали ги Веселина. 

„Ние без тях не можем да се справим. Ако отида сама и миньорът не хване рулетката, аз сама няма как да измеря. Ние имаме нужда един от друг. Аз ако не си свърша работата, съответно той няма да си получи заплатата. Тя зависи от маркшайдерите. Ние им измерваме това, което са изработили. Всичко е взаимно свързано. Никой няма интерес да пречи на другия или да го злепоставя“, допълва я Десислава. И отбелязва, че работата в екип е много важна и при тях.

Геологът определя къде се намира рудната жила в един отдел. След това задача на маркшайдера е да даде направление – къде миньорите трябва да бурят и да проправят тунел, за да стигнат до рудната жила и да я изкопаят. После измерват и изкопаното разстояние. Така се определя голямата част от заплатата им.

„Но ако те не открият рудата, това, че ние сме я открили и измерили, няма никакво значение. Затова ние сме си взаимно полезни. Затова те за нас са като братя, ние за тях – като сестри. Помагаме си“, бърза да поясни Веси.

Фактът, че са жени, изобщо не им попречил да станат част от мъжкия свят под земята. А причина да ги приемат насериозно и в трите рудника – „Върба – Батанци“, „Крушев дол“ и „Петровица, е професионализмът им.

„Всички миньори се отнасят към нас добронамерено. Последния път ни дадоха закуски, аз бях умряла от глад. Носят ни раниците, за да излезем, помагат ни с инструментите“, описва ги Веси. Нерядко са ги черпили под земята с вафла, с шоколад, даже с чай и кафе.

Питаме ги дали не е прекалено голям рискът за тях, все пак и двете са майки: Веси на 9-годишно момче, а детето на Деси е на две годинки и половина. Категорични са, че рискът не е по-голям, отколкото навсякъде, даже когато пресичаш улицата на пешеходна пътека.

9-годишният Румен даже рецитирал на майка си: „Миньор е мойта майка, миньор ще стана и аз“.

И в семействата им не се противопоставят, защото бащите им работят в тази сфера. Знаят колко са дисциплинирани и отговорни дъщерите им. И двете са на мнение, че ако бащите им не са влизали под земята, всеки ден ще се притесняват.

„На мен понякога ми носи успокоение да вляза в рудника“, споделя Десислава, чийто баща Сергей Атанасов е изпълнителен директор на „Горубсо – Мадан.

„Работното място ни е хубаво. Предприятието ни доставя каски, ботуши, самоспасители, лампи. Ние имаме автобус до работното място, безплатна храна. Заплатите са ни добри – над средните за страната“, казва Веселина.

И двете са категорични, че в работата им няма адреналин, защото си познават изработките, защото са внимателни и спазват правилата за безопасност. Убедени са, че личната отговорност в тяхната работа е много важна.

„Най-важното нещо е оборудването с лични предпазни средства. Другото е да не ходим сами. Не само ние. Никой няма право да ходи сам в мината, трябва да има другар. Ти трябва да пазиш него и той – тебе. Винаги да предупреждаваш, ако се отклониш. Оглеждаш се, както се оглеждаш на улицата преди да пресечеш. И в рудника е така. Още преди да влезем се записваме къде планираме да вървим“, разкрива маркшайдерът.

„Това са минни изработки, които с години не са мръднали. Те са укрепени, бетонирани с арки, с дървен материал, обезопасени са, за да се работи години наред. Всяко нещо не се прави днес за утре, а да е трайно. Няма смисъл все да гледаш в тавана, дали ще падне нещо. Не е толкова страшно, колкото си мислите“, изяснява геологът.

Попитани защо са толкова свежи след работа, отговарят, че се радват когато работата им върви. „Ако работим в един кабинет затворени цял ден, тогава ти омръзва, насища ти се. През 5 минути си гледаш часовника, а той не върви. И чакаш обедната почивка първо. После чакаш да стане 5 часа. А ние влизаме и докато отидем до другия край на рудника, докато си измерим, да опробваме жилата, по няколко приказки с колегите и ни е свършило работното време. Миньорите не ти позволяват да бъдеш тъжен. Винаги намират какво да ти кажат, да те развеселят. Всеки ще те потупа по рамото, ще ти даде кураж. Черпят те цигара, лукче, вафла на 500 метра под земята. Миналия ден ми дадоха натурално сокче“, смее се Веселина.

Според Десислава, която има опит от занаята си в чисто женска среда, с мъжете по-лесно се работи, защото не създават интриги, не клюкарстват, а това е предпоставка за скандали.

Веси допълва, че може би защото не гледат на тях като на „любовен обект“, а като на сестри, за тях няма значение каква й е блузата, дали е напълняла, каква й е прическата.

Миньорите вече са разбрали, че дамите носят на хумор, включително и на черен, а и те им отвръщат. И вече нищо не е способно да ги смути. Казват, че ако техните шеги те смущават и им правиш забележки, нямаш място в техния свят. „Може да не вземеш отношение и да си замълчиш, но нямаш право да ги коригираш. Това е техният свят. Това е техният начин на общуване – изцяло мъжка среда и ние се вместихме в тази мъжка среда без никаква трудност“, обобщава Веси.

Миньорите много им се радвали като ги видят на обекта. „Аз като се обличам сутрин, се парфюмирам. И когато облека гащеризона, ароматът си остава. И наскоро чувам: „Мммм, мирише ми на маркшайдер!“, усмихва се Деси.

А Веси обяснява, че ги усещат от далеч, защото чистата струя върви от шахтите към изработките и така парфюмът им ги издава. И допълва: „Шегувала съм се, че ще започна да се пръскам с мъжки парфюм, за да не знаят кога идвам. Казват ми: „Не, не, няма да се пръскаш с мъжки парфюм, ами ще казваш кога идваш, да носим шоколад, вафли, да ви почерпим“. Викали й: „Яж, да напълнееш“.

А на въпроса как поддържат този перфектен външен вид, казват че не е в резултат на специално положени усилия. „Ние така сме си родени, ние сме принцесите на рудника“, казва със смях Веси.

Всъщност и двете си признават, че като малки момиченца са си мечтали да станат принцеси, балерини. И ето, че мечтите им са сбъднати – сега са принцесите на рудника или на подземното царство, наречено „Горубсо – Мадан“.

Попитани не се ли тревожат, че в мината дишат прашен въздух, ни обясниха надълго как работят вентилаторите и вкарват непрекъснато чист въздух. И обобщиха, че долу дишат със сигурност по-чист въздух отколкото в София.

И двете със смях си спомнях как са им пълнили раниците с камъни в началото, ръкавите с тел, как им заковавали ватенката с пирони за дъските. Това били типичните закачки на миньорите с новодошлите в рудника. На колегите им мъже даже пълнили ботушите с грес.

И двете са категорични, че откак работят като маркшайдер и геолог няма нещо, което да не им е достатъчно. А най-хубавото е, че са си в родния град, при семействата, децата им растат в спокойна среда.

„В чужбина бих отишла само на почивка. Работила съм в Испания, в Англия. Била съм на маслини. Попаднах в една ферма за охлюви. Едва събрах пари да си дойда, а бях четвърта по бързина. Не искам и да чувам за чужбина“, отсича Веселина .

„Аз не съм ходила в чужбина, слава Богу. И се надявам да не ми се налага да ходя извън България да си изкарвам хляба. Силно вярвам, че човек когато е достатъчно амбициозен, стриктен, дисциплиниран и упорит, може да си докара чужбината и в България“, е уверена Десислава.

Автор: Actualno.com /Анита Чолакова/