Култура: От бая време няма

Какво ли не му се е случвало на Шекспир, какво ли не са преживели пиесите му по театралните сцени, с какви ли не вариации върху тях не се сдоби театърът, особено от епоха на постмодернизма насам. Шекспировите чествания миналата година по повод 400 години от смъртта му отключиха нова вълна от версии и вариации.

Ето че се е появила и версия на “Ромео и Жулиета” на родопски диалект с автор на име Крум Левов – смолянски автор, член на клуб “Зевзек”. Тя е адаптирана и поставена от режисьора Петър Тодоров. Спектакълът е в програмата на едва оживелия след катастрофалните театрални реформи Родопски театър и е подготвена след дългите битки за неговото съществуване, водени от ексдиректора му Крум Филипов. 

Както казва името на представлението, става дума за преобразените от живота и диалекта в Дуньово Шекспирови герои. Високите културни пластове на двата аристократични рода са преобърнати пародийно в дуньовския локален живот и дори самият Шекспир им е роднина – калеко (чичо) им е. По-добре е да не се сещаме за подобни опити и дори за много популярната по българските сцени (а и наскоро поставена от Гаро Ашикян) пиеса “Хамлет от село Долно Туткаво” на Иво Брешан, защото смолянският спектакъл на Петър Тодоров е по-скоро далеч от драматургичните претенции за класическа пародия на сюжета и героите. Той е всъщност добронамерено обърнат към локалната култура. Празнува я, радва й се. Пародията е тук любовно преобръщане на Шекспировия сюжет в местния живот. Той е източникът на веселата театрална игра. 

Представлението помества с чувство за хумор героите чрез диалекта, на който се говори в родопските шеги, песни и изобщо фолклор. То празнува карнавално потопяването им в една глокална културна среда, казано с популярното понятие на Робъртсън – глокализация.

Глобално завзелите живота на хората медии и интернет (“Дуньовонюз”), използваните медийни ефекти на сцената, сериалите, които гледат влюбените (“Целомъдрена до гроб”), се преплитат весело с каба гайдата на Румен Шехов, песните и танците на ансамбъл “Родопа” по време на “бала” в Капулети или сватбата накрая. Пресрещат се и в наприказването на героите в местния диалект.

Режисьорът прави това преплитане с мярка, което не е никак лесна работа в ситуацията, в която съществува този спектакъл. И дори постига известно, едва видимо отстранение, защото поставя червени клоунски носове на родопските Ромеу и Жолиета, както и на обкръжението им.

Всички са облечени от Ханна Шварц в бяло и разположени сред декор, напомнящ детска игра, така че в тази по-едра, по-невидима игрова рамка на представлението трябва непременно да видим и усилието на трупата да пази следите от естетиката на клоунадата, на работата и живота на Юлия Огнянова в този театър. 

Тази рамка остава обаче доста декоративна. Тоест, линията на клоунадното разиграване от актьорите не е разработена. И за добро. Така се запазва все пак една игрова мяра и видимият за малцина намек, че цялата работа е игра на клоуни, които са проговорили на родопски диалект.

Режисьорът Петър Тодоров и актьорите показват живо въображение в играта с предмети, както е обичайно в кукления театър – Парис и Ромео се дуелират с детски шпаги, завършващи с крава (Ромео) и кола (Парис). В тази естетическа логика се разиграва и сцената с мъртвото напиване на Жолиета (прочутата стъкленичка на отец Лоренцо) и Ромеу върху една наклонена дъска.

Тя е с едра долница и горница, а той – целият натрошен и обинтован в селски битки за спечелване на любимата. С едра долница в бели панталони и елече е също и богатият Парис, луд на тема колички, които пуска с дистанционно по сцената.

Накратко, героите са изобразени в жанровата линия на фарса. Така конфликтът е разигран между парите и любовта, а двата рода, макар и предвождани от жените, напомнят повече Вазовите “Чичовци”, отколкото Шекспировите Капулети и Монтеки. В тази всъщност фарсова игра, разбира се, побеждава любовта и тя така и завършва – със сватба и народни танци.

Спектакълът е направен, както казах по-горе, за да покаже потопяване в локалните нрави, език, хумор и живот. Съвсем не е за чудене или упрек, че в него нямало висока култура – разбирана в смисъла на интерпретиране на аристократичния пласт при Шекспир или на днешния градски индустриален хипермодерен културен и дигитален пейзаж. С чудесна самоирония режисьорът показва всъщност мястото на възникване на спектакъла (то е колкото Родопите, толкоз и въобще България) в новините на сайта “Дуньовонюз”, където срещу раздела Култура четем: “От бая време няма”, а в Политика – “ЕС минал оттука, ама ние бяхме на патато (картофите)”.

Актьорската трупа носи героично веселието на героите си, пресрещайки ентусиазма на танцьорите с този на по-младите си колеги. Но има също нищета, има някаква смирена износеност и дълбока тъга в трупата, която е трудно да се прикрие с ентусиазма на “Рипни Калинке”.

Следите на отчаяние съвсем не е трудно да се доловят в играта на тези уморени актьори, които се опитват да се съхраняват в среда, в която базовото уважение към работата им “от бая време го няма”. И които стоически се опитват да пазят наследството на Юлия Огнянова.

Струва ми се също важно, че се обръщат към живота на хората, където правят театър, към локалната култура; и че го правят с вкус. Тоест, те използват театралните жанрове и въображение, вместо да се плъзнат към клишетата на ерзацтеатралните продукции на т.нар. звезди и тв-актьори. Вярно е, че са малко в повече песните, хората и кабагайдата, но и те са въведени с някакво чувство за вкус и има мяра. Вкарани са, за да представят местната култура и настроения на хората, вместо да се правят, че ги няма.

В последна сметка, театърът би трябвало да има общо с живота на хората, към които се обръща и където се създава, оставайки отворен към света. Така че това, което му се е случило на Шекспир в Дуньово, свидетелства, че този театър заслужава по-добра съдба.