Лесовъд от Триград: Не пея само на погребение, за мен родопската песен е като молитва към Бога

Инж. Хамид Имамски е от девинското село Триград. Магистър е от Лесотехническия университет, по образование е лесовъд, по призвание – сърцат изпълнител на стари родопски песни.  Той е издирил и записал стотици песни с автентичните им текстове, голяма част от които предадени от прабаба му от село Кожари, която почина наскоро, навършила 108 години. Убеден е, че те са изключителна нематериална ценност, която трябва да се предава на следващите поколения – за знание, за морални ценности, за поука, за история, бит и култура. Наскоро издаде първия си диск с наименование „Чeирен са е запалил“, пожънал невероятен успех.

От кога е влечението ти към песенния фолклор, Хамид, и на какво се дължи?

Влечението ми е още от малък, не е сега възникнало. Спокойно мога да кажа, че е нещо повече от хоби. Но стана така, че с течение на времето и заради оценката на моите приятели и познати, вече имам възможност и за публична изява. А с фолклор се занимавам за лично удоволствие още от дете и не съм спирал. Появи се нещо като социален фактор.

Така ли се стигна до издаване на диск?

Точно така. От година-две хора, дори и непознати, се свързаха с мен и ме подтикнаха заради интереса към истинския, автентичен фолклор, да издам и албум. И, слава Богу, получи се нещо много добро.

В него са десет песни, как ги избра?  

Идеята ми беше да се усети духа на автентичното, защото аз не откривам нещо ново. Просто възраждам старото ново, ако мога така да се изразя. Всички знаем какви събития са минали, част от историята на Родината ни. До 1972-ра година горе-долу песните са били автентични. Изпълнявали са ги и Радка Кушлева, и още хиляди златни имена от българския фолклор, не само родопски. В един момент започва една политика, която подтиска автентичния фолклор само защото в Родопите той е свързан с мюсюлманската религия и идентичност. Това го знае всеки. Но каквото и да е ставало, то е минало и мисля, че е време да се покаже такъв, какъвто е бил, защото много ценности има в него.

Визираш вероятно разочарованието си, че в част от народните песни бяха сменени имената на героите?

Да, сменени бяха даже не само имената, а дори и сюжетът на някои песни. Това всеки уважаващ себе си фолклорист ще го потвърди. Например: „Сая съм вечер сама, самичка, ти ела, аго Сюлеймане…“. Тогава, когато хората са се бояли да не бъдат глобявани или наказани по-тежко, са я пеели: „Сая съм вечер сама, самичка, ти ела, бате Иване“. Дори и сега се учудвам, че я пеят по втория начин. Моите уважение, но фолклорът си има бит, сюжет, всяка песен е нещо лично преживяно, в детайли дори. Има много песни, които се пеят и се декламират. А са останали само две изпълнения на Радка Кушлева: „Пустиян Салих без сабор“ и „Въз подзиме съм легнала“. Скоро имах среща с дъщерите й и с изумление разбрах, че 150 песни по думите на Диди Кушлева от златния фонд с песни на България са били затрити умишлено. 

Защо?

Точно поради тази причина, защото в тях се пее за Мехмед, за Фатме, за Айше и т.н. На някой не са му харесали навремето. За мен даже е под достойнството да коментирам събития, от които все още някои хора са комплексирани, дори в 21-ви век. Други не искат да си спомнят за тях. Трети ги свързват със съдбите на близки и роднини, но това е истината. А фолклорът не е политика, не е интереси. Той е дух, сърце. И каквато и власт да дойде, той няма как да бъде заличен.

Тоест, истинското винаги успява да си проправя път до следващите поколения?

Аз бих го сравнил с факта, че я има родината ни България. Кой ли не, кога ли не, как ли не се е опитвал да променя идентичности, да налага граници. Въпреки всичко, както България е оцеляла, така и фолклорът ни оцелява. И ще оцелява. Духът е всичко. Факт – нас ни има: хубави-лоши, красиви-некрасиви, добри-недобри, добре живеещи-недобре живеещи. Нас ни има. И фолклора, традициите – можеш да ги манипулираш, да ги криеш, но в един момент възкръсват. Това го виждаме не само в българския фолклор, а и ако щете в циганския, гръцкия, турския. Проблемът на нашия фолклор е, че прекалено много почва да се комерсиализира. Да, трябват средства, но колкото по-рано колеги разберат, че ако застъпят автентичното, ще спечелят повече, толкова по-добре. Поне моята дейност досега това показва.

Ти колко песни знаеш?

Не съм ги броил, но над 200 са, които знам не само като пълни текстове, а и с мелодията. В пространството се въртят не повече от 40 познати песни, които имат своето място. Те винаги ще бъдат актуални, но има още много за показване.

А на теб конкретно защо са ти толкова интересни старите родопски песни, какво намираш в тях?

В тях намирам история, дух, проблематика, преживявания.

Чувала съм, че човек насън да те бутне и да ти поиска текст на песен, ти ще я кажеш?

Да, защото песните са в кръвта ми. Това трудно се обяснява, то се чувства. Много песни имат и вариации. Но не може който и да е, да каже: „Тази песен е моя“. Чувал съм, за съжаление, да казват: „Това е моя авторска песен“. Няма такова нещо. Това са песни на народа. Това не е симфония, която някой композитор е седнал и е написал. Песента или е авторска, или е народна. И щом е народна, значи не е авторска. Авторство във фолклора според мен не може да се обясни, то е нонсенс.

Кои теми са засегнати в най-старите родопски песни?

Любовта на първо място.  Но силата на родопската песен е в това, че в почти всяка песен човек може да открие своите преживявания или тези на своите деди. Те затова грабват. В песните се възпява достойнството на човека, неговото чувство за свобода, за неистовото желание да има избор. Сума песни има за омъжена жена, която гори по старата любов. И обратното, довели са на момчето мома, която той не обича, но е богата, а той жалее за изгората си, която е бедна, но с красотата си изгаря сърцето му. В повечето случаи родопската песен е като някакъв регистър – поука за бъдещите поколения. Това е не като материално наследство, а нещо повече. Можеш да си извадиш хиляди поуки за живота от родопските песни, защото всяка от тях е създадена за конкретен житейски случай, който е изключително ярък и показателен. В това е силата на родопските песни, че са актуални и днес. Текстовете са много силни, много съдържателни. Стилът на изказа е много особен. Аз съм чел всякаква поезия, в това число персийска и арабска, която е оценена от по-достойни от нас хора във вековете, но те ряпа да ядат пред родопската песен. Извинявайте, но пак ще дам пример с песен, изпълнена от Радка Кушлева: „Галени га са не зьомат, тяхноно бално колко е, то са с елюм (смърт) не мяса. То се със сорце казва, ам си е сорце скриено. Мойсо е сорце скриено, скриено яце длибоко. Син са е пламен фатило, ле гори, пък не гасне“. Всеки от Родопите разбира какво казва този текст. Ако се помъчи да го преведе: „Влюбени кога се не вземат, тяхната мъка колко е, тя със смъртта не си прилича. То със сърце се казва, но сърцето е скрито. Моето сърце е скрито, скрито много дълбоко. Син е пламък хванало – само гори, пък не гасне“. И силата се губи.

Има ли  песни за забранена любов?

Има много такива песни. На първо четене се сещам за „Рафка си Смаила думаше: Я сой ден подам нах майка, нах майка госка голяма. Много ше са забавя… (Тя е женена, в един момент тръгва при мъжа, когото обича) …“Стана са Рафка, погизди, с баш байрямсконо гиздило, наметна алче алено, надяна шалом шалварки и си отиде на Яхияви дворове. На порти чука и рука: Излизай, Яхия, отваряй, идам ти млада невяста. Носям ти блачка баклава…“.

А шеговити песни има ли?

Много. Първо тази ми идва на ума: „Яла ми, яла, Айше, да видям как си се мене смеяла – как върви Халил Келешов, как носи криве фесчено. Халиле, севдо голяма, я като тебе ку галях, всякиго можех да взема, ала си тебе не галям и съм ейней не викало. Койно ти го е казало, дано го елюм (смърт) застигне, дано го елюм привали“. И една друга, по-позната: Събрали са са, набрали, на мижовине (чичовите) дворове, мижому кепе да предот. Прели са колко са прели, та че са и полегнали, та че са и позаспали. Ага са от сън станали, една са мома изрука: Станете, дружки, да видим кому кина е липсало. Мене е, дружки, липсало на тьонко кръстче коланче, на бела шийка герданче… Мен са шалваре липсали. Кутро ги моско плечкоса, да му рачинки изсохнат. Те ги са, друшки, украли, на дребно ги са сдробили, за тютюн са ги изпили“. Но има много по-закачливи и, дай Боже, в бъдещи проекти ще ги осъществим.

Пеейки песните от древността, опознаваш и хората от тогава. Те с какво са били по-различни от нас?

Обикновено когато с млади хора говориш за фолклор, го имат за старомодно. Колко ли пъти са ми задавали въпроса: „И какво пък толкова те влече?“. А силата на народната песен е много проста. Всеки навремето си е знаел мястото в обществото. Не знам защо витае убеждението, че жената е била по-назад, а мъжа – по-напред. Просто не е така. Всеки си е имал своето място. Нито мъжа е отнемал ролята на жената, нито жената – ролята на мъжа, нито детето – на възрастния. По много категоричен начин всеки стои на своето място – и това е като една красива картина и не може да намериш никакъв непорядък в нея. И може би затова са преживявали много по-големи трудности в оцеляването, които ние дори не можем да сънуваме. Фолклорът е рожба на сърцето и духа на човека.

С какво чувство слушаш нова и непозната за теб, но стара песен?

Обзема ме една студенина – все едно съм без дрехи навън в минус 17 градуса. Такова ми е чувството. Особено ако е с хубав текст и мелодия. Изстивам. Имал съм случай песен да ме порази, имал съм нужда от време да я осмисля. И да напомня отново – няма как да се обясни чувство.

Ти кога не пееш?

Като се замисля, само на погребение. Иначе винаги нещо тананикам – и в труден, и в хубав момент. За мен родопската песен е като молитва към Бога. Това е.