Почина журналистът Тодор Коруев. Поклон!

ТОДОР КОРУЕВ

Светозар Казанджиев

Познавам го от времето, когато беше първи зам.-главен редактор на червената Продева „Дума”. Подобно на шефа и той пушеше, но не с лула, а евтини пури. Като кореспондент на вестника, при всяко отиване в редакцията, се отбивах в кабинета му. Земляк, при това началник! Беше млад дядо. На стената зад него висяха снимки на първия му внук, който го караше да се разлива от щастие. Оттогава изтече много вода. Пенсионира се, излезе от „Дума”, но не спря да вестникарства. Прави вестник „Тракия”, участва в издаването на сп. „Везни”, пише. Не знам дали още пуши, но със сигурност главата му „пуши” от надпреварата с времето. Той е от хората, които знаят цената на думите и бърза да свърти стадото им в полята на изящното слово. А че е майстор, няма съмнение. Книгите го доказват.

Като журналист, публицист, писател, умело си служи с най-миролюбивото оръжие – перото. Макар, че зад него няма трупове (пази Боже), мнозина се кръстят да не ги стигне трезвомислието му и да разпъне делата им като шилешка кожа върху страниците на „Дума”. Без значение дали пише есета, филипики, статии или дописки, колоната му настъпва като отряд „червени барети” в защита на правдата. Вдъхновени от злобата на деян, изказани на лапидарен език, те излъчват силна вътрешна енергия. Честни са, точни, вълнуващи („Животописи”). Всякога про или анти, никога по средата. Освен дълбоко български, те са и родопски. Семето на Тодор Коруев е райковско-чокманско, а посявката му е в Момчилград.

Харесвам неговата спонтанност. Когато ме пита „как е горе” (разбирай планината), означава точно това. Познава бита на родопчани, но не е битов писател, въпреки диалектизмите, които срещаме тук или там. Те напомнят, че авторът им не е книжен човек, а традиционалист, здраво свързан с корена. Голямото му предимство пред титулуваните величия е, че израства в целостта на земята – треви, птици, овце, страсти, ужас, красота… Затова му е чужда измислената класификация на нещата, академичното скудоумие, изпразнената от смисъл статистика. Пише за тях точно каквито са, в грубата им естественост, без значение дали ще ни замирише на тор или на урда, на гниеща кръв или барут. Дали ще ни погали песен на гайда или писъка на куршум…

Изглежда Коруев познава добре лекциите на чешкия литературен критик и писател Франтишек Шалда, който през 20-те години на миналия век смайва студентите от Карловия университет с мнението си за творците: „Няма нищо тъй далечно и враждебно на изкуството, както тази учена сган и образована паплач, която притежава абстрактното знание на паметта и логиката, но въпреки това е негодна за действително художествено познание – живо, богато, единствено определено и ново – защото е сляпа”. Нашият земляк е запазил взора си цветоразделен, искрящ и картинен за света сред който се е родил и света в който пребъдва. Взор на художник и поет, за когото спомените не остаряват. Неговият художествен свят няма нищо общо със скучния, беден и еднообразен свят на посредствения творец. Думите му прогарят пътя си към истината за разлика от думите на онези, които само са чували за овчарството или разбойничеството и свързват първото със сиренето в хладилника, а второто – с битовата престъпност на село. Тодор Коруев притежава интуиция и дълбоко познание за нещата, които изобразява. Той произхожда от тях и продължава да живее в тях, чрез спомена и философията си.

За да представя по-цялостно неговия образ, съвсем рисково занимание, ще се опра на онова, което сам казва за себе си. Така ще усетите духът на старите семейни хроники, езикът, който ги съживява, чувствата, които извикват. Ще се убедите, че основата и вътъка на платното, върху което рисува художникът, са родопски, затова картините му звучат толкова български.

***

-Дълго живеех с мисълта, че моят род е от Габрово, Ксантийско, оттам са тръгнали Коруеви – един клон към Пловдив, друг към Райково (някогашното село, днес квартал на Смолян). Но от книгата на Петър Я. Коруев „Село Габрово, Ксантийско” разбрах, че Коруевци са избягали от съседното село Исьорен при изтурчването му и се заселили в Габрово. Там останал само непомохамеданченият Али Коруйката. И една възрастна жена, в страни от „правата” вяра, оставена да си умре като християнка. През годините открих Коруеви в Стойките и много села в Кирковско и Тихомирско – те не са далече от Исьорен. И вторият баща на Валя Балканска е Коруев – Свилен Коруев.

От речника на личните и фамилните имена на Стефан Илчев излиза, че фамилията Коруев е от турската дума kuru – „сух, слаб, мършав”. Има много здраве известният етимолог – според мен, по-вероятно е произходът да е от koru – „горичка, бранище, малка гора, храсталак”. В народния говор има и форми корийка и коруйка. Но фамилията, каквато и да е тя, я правят значителна тези, които я носят. А ние я носим с чест. За да ви убедя в това, е достатъчно да извикам от миналото знаменития ни дядо, кехаята Тодор Бен Коруолу. Всеки път в Райково като узнаваха чий внук съм, чувах едно и също: „Знаеш ли каков дядо имехте, Бен Коруолу немаше равен. Вруть внуцисе да се сберете, на адин дядови порст не се фатате”. А писателят Станислав Сивриев ми напомни за него в автографа си на книгата „Искри от искри”: „На амуджата Тодор – внук на стария Коруя – да не изгасне огънчето и искрата да свети”.

Ще припомня една от многото истории на Бен Коруолу. Само човек, кроен на харман, може да изгони тулумбаджиите, дошли от Пашмакли (Смолян) да гасят плевнята му, която някакъв завистник я подпалил. Да възпре хората, чули камбаната и грабнали бакъри да гасят огъня. И какво прави Бен Коруолу докато плевнята изгаря, донася маса, туря на нея шише ракия и виква Митьо Кетев с гайдата. Людете го гледат удивени, а той им вика: „Пейким бе, немойте гаси, Коруолу има пари да си направи друга плевня и да я наполни сас сяно. Яжте и пийте и гльодайте майтап”…

Двама от прадядовците и единият му дядо са кехаи. Преди сто години овчарството е престижна професия, а кехаята – нещо от рода на днешните предприемачи. Човек, който разбира от бизнес, способен сам да планира кое как по простата формула: „Взел Кольо, дал Кольо – останали в кесията му”. Както казва Николай Хайтов: „Овчар беше сладка дума, а овчарлък – благородна работа”. И докато мнозина са имали шанс да станат овчари или малешини, кехаите са били малцина. Освен задължителните няколко хиляди брава овце, те е трябвало да имат още авторитет пред селото и властта. Демек да са някои. И след това, така да управляват бизнеса, че овцете да не изядат главата им, а да хранят многолюдната челяд, да вдъхновяват легенди и песни, да носят пари и богатство. Да ги направят заможни. Кехаята е титла, която стои зад името на притежателя й и го изстрелва в по-горната класа на обществото.

Благодарение на родовия рефлекс, Тодор Коруев описва онова време по блестящ начин в крупния си етнографски труд „Овньо льо вакал, каматан”. За да го обърше от студения прах на забравата и да го съживи, извиква историята и митологията, етнографията и фолклора, народопсихологията и художествената литература. И съчетал ги в един обред, обогатен от щедрия му талант, се ражда „Овенът”, книга изпълнена със страст, трепети, тонове, образи и отсенки, пред които очите ни се прехласват. Не случайно критиците я наричат „Библия на овчарството”.

Въпреки дългогодишното ми познанството с Тодор, все не събирах кураж да го попитам, как така баща му е райковец, майка му чокманка, а той е от Момчилград. Не че това беше чутовна енигма, изискваща кой знае какъв ум, за да я разгадая, не, идеята ми по-скоро бе, Тодор сам разкаже за нея, защото разказът му ще е толкова интересен, колкото и самата „мистерия”.

-Баща ми Борис е от Райково – единственият син на кехаята, който не е овчар, а дърводелец. В Момчилград го изпраща съдбата, да е близо до овцете на Бен Коруолу, които пасат в близкото село Чуково, под зоркото око на двамата му братя Стефан и Данчо. След като е отрязан пътя на овцевъдите към Беломорието, те търсят спасение в Източните Родопи. Тук баща ми среща Мария Делиоланова от Чокманово. Осемнайсетгодишна, на 24 ноември 1942 г., ражда син на име Тодор, това съм аз. След три години и половина, идва на бял свят и брат ми Васил.

Баща й, моят дядо Васил е дошъл тук като син на абаджия, но става содофабрикант (ако може така да се каже заради малката му лимонададжийница). Скоро след това се преквалифицира в локомотивен огняр на гарата. Баба Елена бе дъщеря на чокманския тьожки кехая Велко, много религиозна жена. Заради любимия си внук, сиреч аз, и за мачовете на „Левски”, палеше кандилото и се молеше да не падне, за да не се ядосвам. А Дядо Васил беше безбожник, комунист, по-скоро комунар, но двамата живееха в мир.

Що се отнася до твоето питане (мой въпрос за някаква връзка на родата с комитлъка и ВМОРО) за Илинден и Преображение, попаднал си в целта. През 1899 г. в Райково пристига деецът на македоно-одринското движение Александър Кипров и заедно с Никола Герджиков – брат на баба Шина, студент по медицина в Женева,член на Македонския таен революционен комитет, създават първата организация на ВМОРО в този край. Съзаклятието става на бабината сватба. После отиват в Чокманово, където правят комитет с участието на Иван Караманджуков – четник на Петко войвода. След това в Еникьой и Габрово, Ксантийско, в Устово, Соколовци, Момчиловци и другаде. Така че нашият род не е чужд на Илинден и Преображение…

***

Когато става ясно, че семката му е покълнала от дебел чернозем, у мен избуява желание да разбера кой му отваря прозореца към художественото творчество? Кой го открехва, че изображението е акт – мистичен и съкровен, могъщ и облагородяващ като вятъра, които раззеленява земята, застила я с листа, а след това и със сняг? Кой е учителят разказал му, че литературата е копнеж на епохата, че тя дава надежда на хората? Кой го насочва на ляво и му подшушва, че мястото на писателя е в левницата, там където партията влиза в допир с народа, народът с човечността, а днешното с бъдното?…

-Може да те изненадам, но не помня първите си учители. Помня само другарката Стефанова, която ни учеше по български език и литература в Турската смесена гимназия „Мустафа Супхи” в Момчилград. Преди това ни преподаваше един сухар, който разказваше биографиите на писателите, без да може да направи най-прост анализ на стихотворение или разказ. Като дойде Стафанова просто се преродих и разбрах накъде ще вървя. Добре че имаха подкрепа и от другаде – библиотекарката в читалището ме насърчаваше в четенето: „Сега прочети това и това…” И аз четях. Сприятелих се с шефа на местната радиоуредба Митко Христозов. При него, в малкото градско радио, направих първи стъпки в журналистиката. После имах протегнатата ръка на Стефан Димов, председател на читалище „Нов живот”. Той сигурно е виждал някакви заложби у мен и ги разгоряваше непрекъснато – докато бях ученик и после като учител в града. Димов ме подтикваше да напиша книгата за „Момчилград” – дори сключи договор с мен. Още като ученик започнах да правя вестник „Млади димитровци”, печатан на циклостил, а когато станах учител – градски вестник „Трудов фронт”.

Сред моите учители по вестникарство, на първо място слагам Тодор Мухтаров – журналист от вестник „Нов живот” в Кърджали. Аз пращах дописките си, а той ми отвръщаше с писма, в които ме поучаваше как и за какво да пиша. Вече Тодор Мухтаров не е между живите, но преди време ми беше много приятно, когато Иван Бунков написа, че познава двама Тодоровци преминали Кърджалийския камень – Тодор Мухтаров и Тодор Коруев.

Завърших българска филология в СУ „Св. Климент Охридски” и след няколко години се почувствах готов за вестникарството. На 28 станах завеждащ „Културния отдел” на в. „Вечерни новини”, имах самочувствие, че мога всичко, после – в „Работническо дело” и кореспондент в Прага и Москва. При Стефан Продев в „Дума” разбрах, че много неща не съм знаел. Особено за отговорността пред словото, пред думите. Продев никога не загуби вяра в думите, докато Йордан Радичков накрая се оплакваше, че вече думите не му стигат. Ще спомена само още два факта: Стефан Продев не пускаше свой текст преди някой от нас – аз или член на редколегията да го е прочел, и приемаше безусловно поправките. Страдаше, когато някой вестник спира, дори написа прощално за „Демокрация”. А сега гробището с умрели вестници е препълнено. Той беше център в БСП, но си отиде разочарован, накрая, когато беше болен, от „Позитано” съвсем го забравиха. Един телефон не позвъня на „Панайот Волов” (адреса, на който живееше Продев). Нещо повече, – той спаси партията. Такава е съдбата на всички велики. А че е велик – казал ми го е Петър Увалиев, който не говори хавая.

Шефа, както му казвахме всички, имаше специално отношение към репортерите и редакторите, наричаше ги „Творците на храброто слово” с признателност за безстрашността им и вярата в идеала. Те бяха обиждани, гонени, преследвани, дори бити и съдени, бяха лъгани и пренебрегвани. Не по-леко той преживя среднощните конгреси на БСП и огорченията от фрази като „Дума” не е моя вестник”. Но е имал и звездни мигове – най-често пред пишещата машина – неговият олтар за думите, или в суетнята около направата на поредния брой на вестника. Тогава от кораба „Дума” той правеше история. А какви само бяха авторите ни – писатели, учени, мислители – интелектуалният цвят на България.

Според него „Дума” трябва да е „червен”, да защитава леви позиции и да пропагандира леви идеи, да обединява напредничавата мисъл. От раждането на вестника, той беше му заложил разбирането: „Светът е информация, всичко е информация. Дори и човекът. Дори и идеите”. Да е вестник на народа, да не го дърпа назад клеймото „партиен вестник”. Да е модерен европейски вестник и в същото време да мирише на „българско” – да защитава националните интереси и нашата идентичност. Всеки ден ни внушаваше култ към новината, отговорност пред словото, уважение към читателя, да служим на истината, да не правим вестник въобще, а вестник с характер. Мисълта на Бакунин „Свободата на печата е майка на всички свободи”, бе неговият граждански и професионален девиз…

***

Слушам изказа на Тодор Коруев и разбирам, че той е бил всякога в центъра на живота, общувал е с елита на нацията, под прозореца му е растяла историята… Затова ме изненадва неговата страст към миналото. Живият интерес към традицията, стремежът му да възкресява художествената изява на отминалите епохи. Желанието да се слива с народното. Да обединява настоящето на Родопа с нейното минало, обричайки я на бъдеще. За него споменът не е елегично преживяване, а докосване до вкаменелостта на недавното и връщането му в съвременната реалност.

-Миналото никога не е мъртво, то даже не е минало – казва го един от любимите ми писатели Уйлям Фокнър. Това, за което пиша в „Овенът” за мен не беше минало. От малък съм се наслушал за овни и еркичи, за чанове и тюмбелеци, за вълци и мечки, за каркъм и предой, за сирене, рязано на рабош, за силяхлъци и курбани по пътя през Алан Тарла, за душата на битото сирене, за мандраджийски щарвалоци и още и още. И аз сам участвах в това минало – като „реконструктор на овчата порода”, сиреч дипломиран техник осеменител. Но миналото безметежно си отиде – дори близкото – през 1989 г. у нас имаше 11 милиона овце, днес едва стигат милион. А иначе миналото е огледалцето, без което не можеш да разбереш нито сегашното, нито сетнешното. Трябва да знаем къде отиваме, щото Мечо Пух казва, че когато не знаеш къде отиваш, винаги отиваш другаде.

И още нещо за миналото – свидетелствата бяха пред мен. Дядо Васил и брат му Илия идват в Султан ери (земите от Ивайловград до Златоград) като гурбетчии – абаджии. Абаджиите са все от горните села – Петково и Чокманово. Христо Делиоланов, бащата на дядо Васил, още през 1880-1885 г. е отварял абаджийницата си в Мастанли (Момчилград), само лятото е идвал в Чокманово. Славейновци са повечето овчари, дошли в този край. Има и от Петково, Райково, Чокманово, Момчиловци, както и от Беломорска Тракия. Медникарите са от Устово. Тук е работил един от знаменитите братя Андрееви. Дюлгерите по-отдавна идват в Мастанли – тайфите на прочути майстори от Аламидере, Горно Дереке, Устово, Славейно, Чокманово и Петково.

Баща ми отваря дърводелска работилница. Преди него тук е Георги Лазаров – също дърводелец, съпруг на леля Дана – сестра на татко. Всички тези гурбетчии „от горните села” са своего рода пионери – като занаятчии те стоят много по-високо от туземните. Повечето са просветени, минали през училище – един по-малко, друг – повече, хора с отворени очи към света – видели и едно, и друго. Дядо Васил изписваше буквите като краснописец, баща му пък бил учил и в гръцко училище. Тяхната роля е историческа за пробуждането на този край, който като че не е скъсал с феодализма, потънал е в чудовищна бедност, мизерия, безпросветност и ислямска тъпост.

Първата българска къща след Балканската войва е построил Илия Делиоланов през 1924 г. През деня издигали стените, през нощта турците се опитвали да ги съборят, та пазили строежа с пушки. И сигурно тези люде са имали съзнание, че вършат нещо, достойно да влезе в историята. Те обръщали този български край с лице към добруване, просветление и против абсолютното му турцизиране. Иначе как да си обясня че дядо ми остави записки за преживяното, за чутото и видяното от него в тетрадка с надслов „Спомен-история от дядо Васил Христов Делиоланов”. Всички те, а по-късно и бежанците от Беломорска Тракия превърнаха Момчилград в истински български град. За съжаление сега в този град не се чува българска реч, родени тук българи са принудени да напускат и го правят, защото властващата турска партия ДПС не ще българи…

Бивайки християнин, Тодор Коруев знае, че цялата слава принадлежи на Бога. Труженикът има право само на спокойна съвест след добре свършена работа, на чаша хубаво питие и здрав сън, когато е уморен. Той това и прави. Съживява легенди, рисува образи, създава герои, прелива в тях своята индивидуалност, проектира ги във въображението на другите хора, подбуждайки ги към по-голяма жизненост и светлина в личния им живот. Върви през полята на словото с притаена, нейде дълбоко в себе си, надеждица, че думите ще останат да звучат и след него. А героите – да го надживеят. Те са затворени в книгите, но не като пленници, а като мисионери. И само нашият усет, че са обладани от вътрешната музика на чистия благороден метал на изкуството, може да им отвори вратите към словесната съкровищница.

***

Първата му творба, която оповестява на литературна България, че той идва, е „Момчилград. Летописи” (1977) – отплата към родния край, дал му криле за словесната необятност. През 2005-а публикува „Горещи думи” – интервюта с български писатели, чрез които открехва врата към тяхната светая светих. Две години по-късно (2007) издава „Тодор Генов. Литературна анкета” с главния редактор на вестник „Вик” (1934), който поема публичната защита на Георги Димитров по време на Лайпцигския процес, известен писател, драматург и журналист. Вдъхновен от похвалите за своята „записваческа” дейност, през 2009-а предлага на българския читател втора книга „Горещи думи” – продължение на интервютата с писатели.

От Рабле знаем, че „Апетитът идва с яденето”. Видял с очите си и чул с ушите си, че повече от трийсет години не е блъскал залудо над белия лист и вестникарските страници, през 2011-а се доверява на издателство „Захарий Стоянов” и то публикува великолепния му труд „Овньольо вакал, каматан”. Това е елегична песен за родопското овчарство, озвучена от гласа на чановете и тумбалеците, на ваклите стада и овчарските гайди и кавали, от гласът на цяла епоха, останала зад завесата на по-новата ни история. Глас, който може да развълнува душата на всеки родопчанин, в чиято кръв тече ДНК-то на нашите деди и прадеди.

Следват „Животописи” (2014), „Разбойничеството. Истории с хайти в Златоградско” (2015) и „Още животописи” (2018), в които събира публикациите си като колумнист на в. „Дума” от 2009 г. насам. Всяка сряда в едноименната рубрика на левия вестник, той бомбардираше читателя с 4500 знака „чуто и видяно”. Тези отломъци от живота на клетата ни татковина, Тодор оприличава не толкова на есета, памфлети или статии, колкото на дописки, понеже чрез тях информираше за едно или друго. И колкото да се „гевези” тези малки форми, заковани като черни гвоздеи върху чамовата дъска на разкъртената каруца на нашия преход, го очертават като честен човек и самобитен творец, непримирим в своя бунт срещу неправдата. През 2018 г. излиза литературната му анкета с Любомир Котев „Ние сме народ от чичовци”, а през 2019-а – „Защото съм такъв”, анкета с поета Петър Андасаров.

Тодор Коруев е носител на Голямата награда на СБЖ за 2005 г., два пъти на „Златно перо” от СБЖ и от Съюза на преводачите в България, кавалер е на три награди за публицистика „Кирил Маджаров”, „Богомил Нонев” и „Георги Кирков-Майстора”, на в. „Дума” за цялостен принос и на две чисто писателски – Националната литературна награда „Николай Хайтов” (2012) и годишната на СБП за народопсихология.

-Не се смятах за писател, но за „Жалбата по родопското овчарство” получих две писателски отличия – наградата на СБП за народопсихология и Националната литературна награда „Николай Хайтов” за белетристика. Израснал съм сред приказки и песни. У дома винаги се е говорило за саи и мандри, за овце, агнета и шилета, за овни и еркичи (от дете знам, че чан се връзва на еркич, а не на прашничево шиле), за бито сирене и саздърма, за чевермета, наслушал съм се на разговори за овчарски кучета, за вълци и мечки, за люти разбойници-арнаути. Така че не съм писал по социална поръчка, нито по европейски проект.

Търсейки отговор на въпроса: какво харесва читателят в моите писания, защо ги забелязват някои литературни критици, стигам до извода, че този интерес е провокиран от света на моите кехаи и овчари. Те са подвластни на „разточителното родопско време”, не ще да е иначе. Колибарството, овчарската самота и уединението развиват аналитичната способност на усамотения да осмисля обикалящия го свят, което би било безсмислено без изостреното му нравствено зрение – плод на вроден морал и достолепие. Епическият живот сред природата калявал качества като храброст, упоритост, граничеща с умерен инатлък, откровеност, човечност („Овенът”).

Сливането с природата и общуването с животните всъщност е непрекъснат стремеж за взаимно разбиране, ти тях, те тебе. Това, събрано заедно с осмислянето на изживяното, ражда усет за красиви преживелици, предизвиква снизхождение към злобата на деня и осъзнаване неизбежността на съдбата. Личност, която е осъзнала красотата на природата, тъй като е в непосредствена връзка с небето и земята, умее да се вслушва в гласа на вятъра, да се оглежда в месечината, да разговаря с овцете и кучетата, носи в себе си душевно равновесие. Не се впряга в авантюри, знае накъде тръгва и къде ще стигне…

Уединеността, достигаща до самотия, привикването с мълчанието и жаждата да общува с някого, повишават у овчаря цената на човека, затуй не ще ни учуди щедрото му човеколюбие и гостолюбие. И още нещо – поривът към музиката и изкуството е жив в тях, почти е нямало овчар, който да не свири на гайда или на кавал, а песента е постоянен спътник в радост и скръб. Този непрекъснат досег с народната поетика е оставил следа на дълбок лиризъм и наивна чистота у пастиря…

Едно време овчарите са гадаели и предсказвали на плешка. С гадателства не можеш да откриеш кое художествено произведение е истинско, а не небостъргач от фалш и неистини. „Лудото биле”, което ни опиянява с глупостта си понякога, просто не трябва да се чете. Бедата е, че като отвориш книгата, не знаеш дали е лудо биле, пък може да е и луда крава. А тъкмо такива книги са най-рекламираните днес. Вместо да се плаща на читателя, че не е могъл да ги прочете докрая. Напротив издават ги и в чужбина. На всичкото отгоре, няма критика, която да ни каже какво да четем, и какво да хвърлим в коша.

Отзукът на книгата „Овенът…” в литературната и научната критика бе голям. Известната фолклористика Елена Огнянова написа изследване от 30 страници, Иван Есенски – есе. За „жалбата по старото родопско овчарство” писаха още Панко Анчев, Любомир Котев, Благовеста Касабова, Борис Данков, проф. Чавдар Добрев, Иван Гранитски, Иван Бунков, Петър Тодоров, излязоха много интервюта.

***

Книгата за която мечтае Коруев и която пише сега, е „Сос ми грачиш, гарванчо…Истории с хайти, разбойници и комити”. Тя е, както казва той, художествено изследване на разбойничеството в българските земи. Независимо дали възкресява злодеи или закрилници, комити или войводи, хайти или проклетници, дали разказва клетата орис на родопчани или овчарския копнеж по щастието, той си остава критик на живота. Стилът, с който го прави, не му гарантира място „от дясно” на самопровъзгласилите се литературни, обществени и всякакви ментори, но със сигурност го оставя в сърцето и мислите на хората, които четат книгите и черпят от тях житейска омая. За него не е тайна, че днес няма критика, която притежава финеса на най-чувствителните везни или ако има някакви слепи проблясъци, те са по-скоро продължение на лошия занаят в политиката, превърнати в търговия, от онези, които я практикуват с определена доза художествена тъпота, безхаберие и снобизъм, учтиво предлагани ни като творческа обективност и истина от последна инстанция.

Много близка, вярна и разбираема (надявам се не само на мен) е позицията му по единното родословие на родопчани. В планината всеки камък, всяко листо, тревата дори, е наясно по тоя въпрос. Но не и някои историци, социолози, политолози, та ако щете и злополучни литератори, за които времето от век и половинае след Освобождението, е недостатъчно да оври главата им. Тези отцеругатели продължават да сеят курешки от типа „помашки етнос”, „помашко малцинство”, „помашки език”, с които тровят кладенците на българолюбието. Коруев няма да спре да тревожи нашата съвест, че етническата партия Движение за права и свободи маниполира българите мохамедани като им внушава турско самосъзнание, чуждо, както на тяхната природа, тъй и на българското им родословие. Ето какво пише за родопчани: най-се докачат на тема род, народност и православие. Който ги настъпи там, изгорял е.

Неговите размисли за ръкописа на акад. Михаил Арнаудов „Родопските помаци” (1956), показват присъщата му емоция към тази крайнина на отечеството, неговия възрожденски дух и човешко съчувствие към хората, които я населяват. Разсъждавайки над тезите на големия учен, Тодор подлага на унищожителна критика нищетата на новото време, заменило личното пристрастие с т. нар. обективен критерий и европейски ценности, на либералната неангажираност, погубила силата на възрожденския огън, подкопала вярата на родопчани в българската им голгота.

Подобно на акад. Михаил Арнаудов, той изповядва свещената истина, когато тълкува още един прелюбопитен документ – Хрониката на поп Методи Драгинов от Корова „Потурчването на Чепино”, оспорван от платените соросоиди и обявяван за фалшификат. Това е покъртителен разказ за злочестините, причинени на българите през 1666-1669 г. За кървавия меч на исляма, просъскал като светкавица над Родопа. Това прави неговите думите ясни за сетивата и оздравителни за душата. На която страница да ги отворим, ще открием „жива” вода, способна да утоли нашата страст и да възрадва нашата доброта. С тях ни завръща при завета на предците: да помни и никога да не оставаме безучастни към битките, които засягат корена.

Три неща има в живота, които са особено неприятни, изповядва Тодор Коруев: „Да легнеш и да не заспиш, да чакаш и да не дочакаш, да сториш нещо и да не ти го бендисат”. Смятам, че няма причина да се тревожи, тъй като е в мир със себе си и своите въжделения. Той вряза своето име в гранита на Родопознанието. Монтен казва: Дух, който няма определена цел, се погубва, защото, който е навсякъде, той не е никъде”.

Април 2020 г.