Проф. д-р Николай Младенов в Смолян: С Ковид-19 сме като сърфистите – от вълна на вълна

Районната лекарска колегия в Смолян и областната болница организираха днес работна среща с проф. д-р Николай Младенов – главен координатор на експертния съвет по Спешна помощ, началник на клиниката по анестезиология и интензивно лечение в Аджибадем Сити Клиник УМБАЛ „Токуда“. Пред медиците от областта той представи съвременните аспекти на спешната помощ в България като предизвикателства и възможни решения. 

Преди това даде брифинг за медиите, от който стана ясно, че според проф. д-р Младенов спешната медицина не може да съществува в сегашния й вариант. „Качването“ на спешната медицина и опитите да се създаде авиомедицински транспорт, което той аплодира, е много ценно, но според него първо трябва да се научим да ходим по земята, все едно сме бебета, които прохождаме. След това може да се качим на хеликоптерите и на луната. С телемедицината според професора пак е опит да надскочим сянката си. Предвид значимостта на разискваните теми, предлагаме разговора с него във вид на интервю, в което са използвани и въпроси на други медии.

Проф. Младенов, как тече изпълнението на проекта за обновяване на спешната помощ в България?

Аз мога да кажа само за тази част, в която пряко участвам. Това е обучението на около 6500 екипи на спешна помощ от цялата страна. До момента сме стигнали на около половината обучение, което представлява придобиване на теоретически и практически познания и умения в областта на спешната медицина – работа с апаратура, справяне с различни критични състояния. С тази цел е създаден обучителен център в София.

Кадровият проблем решим ли е според вас?

Не, защото като цяло нацията ни намалява. Над 7200 са били спешните екипи преди, сега са около 6500. По обясними причини напускат спешната медицина. Основно са три. Заплатите не са водещи, но са един от елементите. Второ – средата на работа. И трето – отношението на конкретните ръководители и държавата като цяло спрямо спешната помощ. Трябва да се стигне до по-друго разбиране за ролята и мястото на спешната медицина.

Какво е точно мястото на спешната медицина?

С въвеждането на новите технологии започва изместването на човешките граници. Това, което е било невъзможно вчера, днес става възможно. В резултат на изместването на тези човешки граници при използваната апаратура и знания, започват да се изместват и лимитите на другите специалности, което налага друг поглед и прочит на това каква трябва да бъде спешната медицина. Тя не може да съществува сегашния й вариант. Качването й и опитите да се създаде авиомедицински транспорт, което аплодирам, е също много ценно, но ние на първо време като че ли трябва да се научим да ходим по земята. Все едно сме бебета, които прохождаме, за да можем след това да се качим на хеликоптерите, на луната. Двете са един взаимен процес, който трябва да върви успоредно и да се учим в крачка.

А телемедицина за региони като Смолянския?

Не. Телемедицината е нещо, с което пак надскачаме сянката си. Телемедицината е трансфер на знания от една платформа до друга, като трябва да имате джиесем оператор. Трябва да предава образ, звук и т.н. В момента такава апаратура няма. Освен това, сигурни ли сте, че покритията тук са навсякъде еднакви!? Не. Трябва да има протоколи, на базата на които да може да маневрирате със състоянието на пациента, като предавате информацията някъде. Тази информация трябва да бъде обработвана, като има няколко варианта за обработване. Първото е медицински контрол, който липсва. След това експертна система на надграждането и изкуствен интелект. Трите в момента ги няма. Затова трябва малко да сведем глава и да започнем да работим за създаване на темелите, основите на медицината. Най-първото, което трябва да се направи, е електронен носител, върху който да качим протоколите. Към тези носители може с букси да се вкарат малки портативни ехографи за оценяване състоянието на пациента. Тоест, ние трябва да увеличим обема на познанието на лекаря – на първо място в линейката, където става трансфера на пациента, логистиката от точка до точка, за да може, увеличавайки този обем на информация, да го транслираме и представим в спешния център, за да са запознати те какъв пациент идва. Класиката в телемедицината това са исхемичните инсулти. Какви варианти имате за лечение на исхемичен инсулт в Смолян – съвременен подход!? Нека да не се хвърляме към такива тежки неща, а да се опитаме да създадем добра спешна медицина равномерно в цялата страна. Тя да не е само в София, Пловдив, Варна, Бургас.

Има ли воля да се работи за добра спешна медицина?

Аз волята я имам. Предполагам, че всички, които копнеят и в някаква степен обичат тази държава, защото тук живеят нашите майки, бащи и т.н., би трябвало всички задружно да направим това. Лека-полека нещата като че ли се разчупват. Въпросът е, че някой трябва да постави стратегическа цел, която за 10-15-20 години да се постигне. После с оперативни стъпки – като се създадат отбори, които да работят по тях и да ги изпълват със съдържание. Естествено те трябва да носят съответната отговорност. Не да бъдат анонимни. Смятам, че ако човек е откровен, казва нещата каквито са и работи за интересите на тази държава, хората ще му повярват и нещата ще се случат.

Обучението, което провеждате – не е с нови хора, а вероятно с работещи в системата, каква е целта му?

Да надграждат знанията си, защото спешната медицина се развива непрекъснато. Като правя презентацията, ще видите неща, които не може да си представите, че съществуват. Ние се опитваме да оставим като отпечатък в тяхното съзнание тези новости с идеята той после да стане реалност. Аз съм сигурен, че голяма част от тези неща не са ги виждали, не са ги пипали.

За апаратура ли говорите?

Не само апаратура, а медикаменти, подходи, начини. В крайна сметка идеята е да запалим искрата и оттам да лумне огънят, за да вървим към промяна.

Според вас връзката между спешните центрове и болниците как трябва да се промени, за да няма гафове?

Има един твърде съществен проблем. Нека разглеждаме цялата медицинска структура – болници, спешни центрове, джипита и т.н. в една рамка, което представлява своеобразна корпоративна структура. Отделните компоненти са фирмите. Оттук излиза въпросът – тези отделни компоненти в общата система работят ли в едно цяло? Те имат ли необходимите зрели отношения да работят като едно цяло? Не. Имаме разпокъсана болнична система. Навсякъде по света болничните звена се концентрират, ние ги разделяме. Представете си един голям град като Смолян. Имате голяма многопрофилна болница, един самостоятелен спешен център, шокова зала – такива понятия няма. Има комплекс – спешен травматологичен център. Вътре има образна диагностика, зали, персонал, аптека и всичко функционира в едно цяло с вашата болница. Пациентите идват, третират се, работи се с тях, но има дефицит на персонал. В окръжна болница в София има само 5-6 лекари на стаж. Всички други са ординатори, които запълват дежурства. Има стационар към този спешен център. Има линейки, персонал, има гаражи за линейките, пазят се, зареждат се. Тоест, и архитектурно трябва да се променят нещата. Не може спешните центрове да представляват това, което са в момента. Все едно 4-членно семейство да си вземе апартамент. И да кажете: „Няма нужда от спалнята. Може да мина с една тоалетна. Може да премахна част от кухнята. Защо са ми два балкона“. Има си стандарти за изграждане на такива центрове по света. Цели наръчници има за това.

При този голям проект за обновяване на спешните центрове спазени ли са тези стандарти?

Ние трябваше в някаква степен да се опитаме да запазим това, което има. В България години наред върви разруха. Ние трябваше да направим тези неща – да се купят 400 нови линейки, да възстановим тези центрове, които се рушат. Докато започне идеята да се създават отделни, нови центрове, трябва да съществуват и другите, не да бъдат унищожени.

Все пак съобразени ли са с тези стандарти, за които говорите вие?

Това са вече създадени центрове. Целта е да ги реновираме. Създаването на един голям център от 2000 кв. метра преди 7-8 години струваше около 20 милиона долара. А като добавим вътре апаратурата, нали се сещате къде отиваме!? Спешната помощ е нужна в момента, тя не може да бъде закрита. Полека-лека на най-невралгични места в страната, примерно в Благоевград, където има тежки пътно-транспортни произшествия, в Бургас, Черноморието, Враца – да се създадат три нови центъра и да се покаже как трябва да изглеждат. След това започват да „пъпкуват“ и да се развива новата концепция, ако правителството развие това направление за създаване на нова визия за спешните центрове.

Тези дни МЗ обяви обществена поръчка за нова архитектура на връзката между болниците и спешните центрове – заедно 391 лечебни заведения в цялата страна в единна интегрирана система, какъв е коментарът ви?

Правилно. Всичко е въпрос на интеграция. Тази разпокъсаност трябва да се махне. Та дори когато пациентът върви, е интегриран – върви със състоянието, с парите, с медицинската документация. Вие трябва да получите отпечатъка на тези три процеса. Затова колкото повече се интегрираме, колкото повече окрупняваме нещата, толкова по-добре. Самото окрупняване ще даде възможност да не се лашка персонал. Днес се строи една болница, персоналът се лашка към нея, защото в момента дават по-високи заплати. След това се строи друга болница – пак същото. От това лашкане никой няма потребност.

Казахте, че ще представите неща, които лекарите нито са виждали, нито са пипали, толкова ли сме назад?

Не. Ние показваме златни стандарти. Не можем да бъдем съизмерими с Германия, Израел, защото всяко общество представлява някаква степен на зрялост. Като при хората – първо сме малки, после започваме да съзряваме, някои ще останем глупави за цял живот. В момента показваме концепции на зрели общества, които са преминали в друга орбита на познанието, на количествените промени към качествени. Те са изградили системите, но не само здравната им система е зряла. Там са зрели човешките отношения, зряла е икономиката, може би и някои подходи за развитие на държавата в бъдеще, макар че и там правят доста грешки. Опитът е да се покаже онова, към което те вървят, за да тръгнем и ние в тази посока. Те ни дават реперите накъде да вървим.

Революция или еволюция ни е нужна в спешната помощ?

Революциите водят до лоши неща, аз предлагам еволюция. Всяка революция води до съсипване, унищожение – премахване на всичко отпреди и опит да се съгради ново, което също е лошо.

Каква оценка бихте дали на спешната ни помощ по скалата от 1 до 10 като зрялост и към каква се стремите?

Естествено, щом давате максимум 10, аз искам 10. Субективна е преценката докъде сме. Бих се въздържал от коментар, но със сигурност сме от 5 нагоре. Все пак държавата е създавала навремето доста неща. Някои сега са демоде, други са с опит да се рестартират. Нещата вървят добре. Ние сега говорим за авиомедицински транспорт, но преди 10-ти ноември той съществуваше. Имаше самолет ЯК-40, който беше медицински. Хеликоптерите не бяха като сегашните. Приличаха малко на кафемелачка, като влезеш вътре. Така бучаха. Аз съм летял на някои от тези машини. Имам най-големия трансфер на пациент от „Елмхърст хоспитал“ Ню Йорк до България – 12 часа полет с проф. Петър Константинов – председател на сдружение „Мати Болгария“ (2011 г.). В тежко състояние съм го докарал дотук. Не искам да ви казвам за какви технологии става въпрос.

Промяната как я виждате – промяна в стандартите, в архитектурата на връзките между различните звена и в законодателството, или няма нужда от промяна в закони?

Ние имаме рамка – медицински стандарт. Лош добър – той е факт и смятам, че е добре създаден. Всяко нещо може да претърпи еволюция и да се променя. В този стандарт е отбелязано това, което трябва да се прави, включително и клиничните състояния, които трябва да бъдат протоколирани. Те трябва да бъдат качени в спешните центрове и линейките и оттам да бъдат дадени като ресурс за работа на спешните екипи. Оттам започват нещата – медикаментите, оборудването, взимането на решенията. Това са технологични процеси, които трябва да бъдат изпълнени със съдържание. Няма как да стане за ден-два.

В края на ковид- пандемията ли сме?

Аз като реаниматор съм участник в самия процес и бих искал да е така, защото моите колеги в реанимацията са опустошени от тази пета вълна. Ние сме като сърфистите – от вълна на вълна. Само природата може да каже дали сме в края й и проф. Аргирова. Аз трудно мога да кажа през къде сме. Бих се радвал да сме в края и да влезем в някаква нормалност. Ние самите имаме много голяма нужда от това, пациентите също, защото битката на ковидни пациенти и нековидни пациетни – тази игра започна да ни омръзва.