Разказ на Светозар Казанджиев: „Подай ми ръка, Господи!“

„Короната” на 2019-а се нахлузи върху главата ми. Изневиделица, сякаш да накаже моето неверие към лекарите, знахарите, шарлатаните и правителството. Болен съм от Ковид, а наближавам седемдесет. Изходът, както ме предупреждават горепосочените, ако не е летален, е улица без изход. Нямам връзки, нямам вуйчо владика, нямам бизнес, чрез който да подкупя и едните, и другите, и третите, и четвъртите, нямам и диплома на дефицитен айтиспециалист… Оказва се, че съм незначителен случай, най-обикновен български пенсионер, който умее само едно – да помпа Националния осигурителен институт. Демек навлек на обществото – излишен, паразитиращ, вреден. Но кому са нужни тези мои дрънканици, когато животът ми се изплъзва пред очите. Вирусът ме изяжда отвътре понеже бях неспособен сам да го контролирам. Събирах се с всякакви хора, не носех маска, показвах лицето и душата си без никакви предубеждения, живеех свободно, правех грешки, убеден че така преодолявам собствените си слабости. Нали животът е мисия, посветена на нещо по-голямо от нас! Приемах обстоятелствата каквито са и отказвах да споря с тях. Не вярвах, че те стават неизбежни в мига, когато откажеш да ги владееш…

От два дни нещата се промениха. Температурата ми скочи от 35,4 на 38,9 градуса по Целзий, треса се като листо. Ръцете ми са горещи, очите – зачервени, боли ме глава, нямам вкус към нищо и чувства към никой. Имам единствено страх. Гледам, а не виждам. Психически пропадам и всеки опит да спра свободното падане е неуспешен. Пари ме гърлото, преглъщам едно след друго, за да не кашлям. В гърдите ми се надига вулкан. Прахът, камъните, лавата му затрупват белите дробове и ми пречат да дишам. Лапите на болестта ме сграбчват за раменете, разточват ме като кора за пица и ме хвърлят в пещта на вируса. Точно както ни предупреждаваха спасителите от телевизионния екран. Но аз не им вярвах. Затова всичко дойде неочаквано, изненадващо, със страшна сила. В болницата е фул от заразени с Ковид. Няма легла, няма и лекари. Младите са с предимство, аз съм аут. Положението ми се влошава и от това, че съм атеист-фундаменталист. Не вярвам в Бога и в никакви догми. Както се казва всички отежняващи обстоятелства са на моя страна. Остава ми само да легна на одъра и да чакам смъртта.

И понеже съм го направил, в главата ми нахлуват трескави мисли как да се погодя с живота и да разчистя сметките си с него. А вънка нахално и предизвикателно празнува ноември – пече неангажиращо слънце между есента и зимата. Зад прозореца боровакът догаря в последните пламъци на черешите и брезите, а в небето се топи току-що появилата се бяла бразда на съдбата ми. Сутрин има мъгли, в пелената им летят гълъби като черни ангели. Към десет часа светва, става топло и хубаво като в Рая, а аз съм „на стоп” за Ада.

Съжалявам че не се радвах на хубавото, че не прощавах на враговете си и тутакси да ги забравям, а носех и техните грехове? При всички случаи, без тях, щях да живея по-пълноценно, а когато човекът е пълноценен, смъртта го държи под око, но го заобикаля. Най-много съжалявам, че не служих всеотдайно на близките си, на отечеството, на Бога. Заради глупостта, която ме обладаваше непрекъснато, дори любовта ми остана като куче прогонено от дома. Никога не се вдъхнових пълноценно и живях непълноценно. Търсех някой друг да ме вдъхновява, чаках някаква муза, а вдъхновението идвало отвътре, от вдъхването, не от издъхването… Резултатът е налице. Възседнал ужаса от края на дните ми, аз правя несполучлив опит да редя последните приготовления.

Чувал съм, че Господ е близо до всеки, който го призовава. Останал съвсем сам и аз го призовах, но Той не ме чу. Чу ме жена ми, изкривена и охкаща от ставни болежки. Щом видя как съм се проснал на смъртния одър, смачкан от температурата като сбъркана чернова, тя се прекръсти и ме попита, каква съм я надробил. Цял живот й погаждах различни номера и естествено бе да сметне, че пак съм измислил някакъв номер, за да я изненадам.

-Надробил съм си Ковид и чакам Девойката с косата. Обречен съм, Данче – казах й истината, за да я успокоя. – В библиотечния шкаф, там най-долу, имам червена тетрадка. В подвързията й съм скрил триста долара, двеста евра и шестотин лева за внуците. Дай им ги, когато дойдат да се сбогуват с мен. Събирал съм ги за университета. А в книгата „Престъпление и наказание” на Достоевски, има син плик с две хиляди лева за погребение. Вземи и тях, за да се разплатиш с Архангел Михаил.

-Спри, Тодоре! – изстена жена ми. – Не се шегувай със смъртта, може да чуе и да дойде наистина! – Тя нагласи маската си, чак до очите, взе телефона от шкафчето до дивана и позвъни на личния лекар. – Доктор Давидкова, обаждам се от ул. „Минзухар” 5, вх. А, ап. 9, за да ви помоля за моя старец. Има Ковид. Едва диша, кашля, температурата му е 38,9, няма вкус към храната, нито към живота. Да, да – спря за миг да изслуша съвета на лекарката, която е джипи на семейството ни от трийсет години. – Какво като е на седемдесет, нима сте го зачеркнали от тетрадката на живота? Да-а, – нямаме избор понеже ситуацията е пандемична. Кажете ми поне, какво да направя преди да му поръчам некролог? Да сваря чай, да му припека филийка хляб и да я намажа с мармелад от смокини? Добре, ще му дам аспирин, и парацетамол за температурата, и лимон ще му изцедя, бъзок – нямаме, но имам компот от дюли? Добре, компот ще му отворя. Докторке, все пак, ако изпитате някакво чувство, когато свърши работното ви време, изпратете линейка… Чу ли, Тодоре? – попита съкрушена жена ми. – Няма да дойдат. Били затрупани с болни, аз трябва да те лекувам. Отивам да сваря чай от шипки, липа и мащерка…

Йордана излезе от стаята и с нея излезе целия свят. Въпреки ситуацията, в която съм, не мога да кажа: „Аз бях до тук!” Но отчаянието ме завладява, нямам желания, нямам мечти, нямам цел – нямам нищо. И нищо вече няма значение. Всичкото е било за нищо. Хубаво, че през лятото изпрах килимите и пътеките, а пролетта купих нов диван, превърнат в момента на смъртен одър. Няма да се срамуват децата ми, когато хората заприиждат на поклонение. И това е безсмислено. За умрелите от Ковид, доколкото знам, поклоненията са забранени, а погребенията – редуцирани, заравят ги „служебно”.

Йордана сервира чая, остави на холната масичка аспирина и парацетамола, седна във фотьойла на два метра от мен и се замисли. Казва, че от запарката стаята миришела на гора вместо на болест, но аз не усещам. В момента съвсем се изгубвам. Болката реже гърдите ми през средата, тласка ме ту тук, ту там. Там няма нищо освен пропаст и мрак. Тука е светлината, живота, любовта. Но ми е все едно. Между отчаянието и болката откривам някаква силица в мен и колебание да говоря:

-Данче, трябвало е да си тръгна, за да мога човешки да се сбогувам с теб. Моят характер, ненаситен на работа и проблеми, щеше да ме принуди да умра ходейки, без да ти кажа най-важното. Работих като добиче, а нито станах богат, нито ти осигурих охолен живот, нито успях да наредя децата на някаква служба в татковината – пълен провал. Останах си съвсем незначителен. Ето и сега, болен без шанс. Искам да знаеш, че завещание няма да пиша, но и дългове нямам. Никому не дължа нищо. Нямам приятели, с които да се прегърна на изпроводяк. Онези, които се навъртаха около мен, са най-обикновени познати с различни нужди в различно време. Ако някой от тях позвъни на вратата с намерение да се прости, кажи му, че не желая. Нека остана такъв, какъвто ме помнят. Изпрати ме скромно, без приказки и срамни въздишки, без сълзи и многолюдие… Лицемерният свят е ужасен!…

-Щом си тръгнал, върви. И не се обръщай назад! Но не пропускай най-важното. Спомена преди малко, че сега е момента да ми го кажеш – оживи се жена ми.

-Данче, за половин век съвместен живот, няма нещо неказано между нас. Освен две думи: Обичам те!…

Прозрачен мрак се спуща над мен и ме обгръща като скръбен воал. Болката в ставите и гърдите изведнъж посинява. Тялото, което отдавна не чувствам, започва да изтръпва откъм краката ми. Зад този привиден воал, по-тъмен от светлината и по-светъл от мрака, притичват образи. Между тях разпознавам мама и татко, брат ми, който се удави в Арда, когато беше на десет, нашият кон Ангар, издъхнал с товара си в Пардженак, змията, която убих като дете и приковах на ореха в Ленище, яребиците, които ловех с капани под Вешката… Най-отзад върви Тя, в черна роба, без лице, с накована коса в ръцете. Без да вдига булото си отпред, Смъртта привлече вниманието ми с тих и безчувствен глас: „Аз съм онази, която очакваш!” Спря на метър пред мен, на прага на Преизподнята, хвана с две ръце косата и преди да замахне, аз извиках от страх: „Подай ми ръка, Господи!” И се събудих.

Отворих очи изненадан, че съм жив. Около мен разлъката с живота бе оставила драматични следи. Завивката беше навита като примка около шията и врата ми, едва дишах. Тялото ми, изоставено през цялата нощ, беше се вкоченило от студ. Толкова бях изтощен, че нямах сили да се зарадвам на утрото. А то се усмихваше зад прозореца, огряно от ранобудното слънце, позлатило високите купи на черешите, осиките и брезите, подпалили Кайнадина. Педя над хоризонта, чифт самолети оряха в небето две бели бразди и изпълваха душата ми с печал.

Сломен, аз гледах пъзела на личностната ми разпиляност и не спирах да шептя: „Благодаря Ти, Господи!” Явно Той беше чул неискрената, но изпълнена с ужас молитва и ми бе протегнал ръка. Божията ръка над мен атеиста, който не вярваше в нищо! Значи, Дядо Бог беше видял и в неверника свое подобие. Изпитвайки ме, Той ми подсказа, че обича всички свои деца. И ми напомни: „Можеш да даваш и без да обичаш, но не можеш да обичаш без да даваш!”

11.11.2020 г.

Светозар Казанджиев