Родопското момиче в националния тим по волейбол:  Благодарна съм на съдбата си

Силвана Чаушева е на 23 години, родена е в Смолян. Тренирала е във волейболния клуб „Родопа“ – Смолян, бивш нападател на „Марица“ – Пловдив. Тя е една от младите състезателки в женския национален отбор по волейбол. За известно време бе част от румънския клубен отбор на Блаж. В продължение на една година бе в силния отбор на Ямамай в Италия. Преди дни заедно с нея националният ни тим се класира първи в междуконтитенталната Чалънджър купа в Перу. Силвана спечели приза за най-добър нападател или най-добър диагонал.

Силвана, как постигнахте този успех за националния отбор – първи в междуконтитенталната Чалънджър купа?

Това беше доста труден турнир, понеже имахме малко време за подготовка. А как – с упоритост, с амбиция и много труд. Познаваме се с момичетата от дълго време. В момента отборът ни е подновен, подмладен и все още сме в такъв период, в който се опитваме да направим колектив.

Колко време тренирахте заедно?

Един месец преди официалните мачове се събрахме. Всички, които се върнаха от чужбина, се включиха в тренировките. Такива бяха датите за мачовете, че всеки трябваше да изчака да завърши първенството в клубния отбор, в който играе.

Как се получи този синхрона между вас само за един месец?

Момичетата от българския национален отбор, в това число и по-младите, сме играли заедно. Миналата година имахме световно първенство до 23 години. Доста от момичетата сме от тогава в един отбор. Така, че имаме сработка. Не сме за първи път заедно.

Най-добър нападател – това ли е твоят най-голям личен успех в Чалънджър купата в Перу?

Да, най-добър диагонал. Това за мен е едно признание и няма как да не бъда щастлива. Но аз винаги отдавам индивидуалната награда не само на моя труд, а като цяло на отбора. Защото отборът ми е помогнал, за да я спечеля.

Но наградата е на световно ниво, трябва да си горда?

Да, има щастие, има гордост, но не мога да кажа, че аз съм била най-добрата и всичко се дължи само на мен. Това е отборна игра и успехите са на отбора. Просто усилията ми са били оценени, така да кажа.

От кога води началото си твоята волейболна кариера?

Започнах на 15-16 години във волейболния клуб „Родопа“ – Смолян. Треньор ми беше Тольо Илчев. Една година тренирах в „Родопа“. След това ме поканиха от „Марица“ – Пловдив. Шест години играх там. След това близо година в Румъния и една година в Италия.

Какво ти даде пловдивският отбор?

Много съм щастлива, че отидох точно там. За мен „Марица“ беше най-добрия вариант, това е най-добрата школа в България. Тя ми даде и основа, и условия – екипировки, топли зали, всичко нужно да се развиваш. Много добре се грижеха за нас.

През какви изпитания премина израстването ти до това ниво?

О, много изпитания! В началото ми беше много трудно да се отделя от Смолян и от семейството ми. Много ми беше трудно да заживея сама, да разчитам на себе си, да ги няма мама и тате до мен. Пораснах рано и това беше неизбежно. Можех да разчитам на треньора и на приятелки, но не е като вкъщи. „Марица“ с целия щаб и момичетата стана нещо като мое второ семейство. Треньорът ме учеше как да се отнасям професионално към спорта. Точно в тази възраст 16-18 години ти трябва да знаеш дали искаш да станеш спортист, или да тръгнеш по другия път, който не е хубав. Много спортисти в този период не успяват да се съхранят точно заради личния живот, който ги влече повече.

А ти как удържа на това изкушение?

И на мен, както всички млади хора, ми се живее. Излизала съм, но винаги съм се съобразявала с целите си. Амбицията ми е била по-голяма. Винаги съм си мислела, че аз сега градя нещо, което е твърде важно за мен. Моите съученици сега живеят, но те ще градят своите неща може би по-късно. И аз ще поживея, но малко ще го отложа във времето.

Контузии имала ли си досега?

Благодарна съм на съдбата си, че досега съм нямала тежки контузии. Това е късмет. А относно изпитанията – може би досега най-трудният ми период беше в Румъния. За първи път отидох в чужбина. Бях в много малък град Блаж, езикът ми беше непонятен. Не бях свикнала да разговарям на чужд език. Ежедневието ми беше абсолютно еднакво – тренировка, хранене, спане, тренировка. Чувствах се все едно съм в казарма.

За Италия кога замина?

Миналата година. Направих един сезон там с отбора на Ямамая в гр. Бусто Арсицио и завършихме четвърти в италианското първенство. За Италия мога да кажа само хубави неща. Там волейболът е на много високо ниво. Хората толкова много ценят спорта и волейболът е наистина традиция. Има страшно много фенове. След всеки мач идват за автографи, журналисти искат интервюта. Хората те възприемат за известен човек и имат амбицията и те да станат такива. Докато в България нас, волейболистите, никой не ни знае. В Смолян да, защото имаме немного спортисти, но в София никой не те познава. Николета Лозанова и фолкпевиците всички ги познават.

Явно добрият пример по-трудно се следва, натрапват ни повече фолкпевиците, плеймейтките?

Да. Това го спомена миналата година на пресконференция моята треньорка. И за мен това е проблемът. Младите хора знаят, че като станат спортисти, няма да са никои в нашето общество. И всички деца подражават на плеймейтките, а това води само до разочарования.

Вярно ли е, че имаш договор вече с отбора в Потсдам, Германия?

Да, подписах преди месец. Условията ме устройват и си пожелавам успех с този отбор. Доколкото знам, момичета са по-млади и ще се борим заедно, а треньорът е италианец. За мен ще е нещо по-различно, по-интересно, ново предизвикателство.

Какво предстои за националния отбор сега?

Предстои ни Световно първенство в Япония от 29 септември до 20 октомври. Имаме две седмици почивка, после два месеца на лагер, където ще се подготвяме. Заминаваме 10 дена по-рано в Токио да се подготвяме, имаме планирани приятелски мачове.

А каква е разликата между Чалънджър купата и Световното?

Този турнир, който сега спечелихме, ни дава правото догодина да играем за „Гранд при“. Проведоха се няколко турнира и само първият продължи. И от Перу само първият ще участва в Лигата на нациите. Ние се класирахме първи и догодина отиваме в Лигата на нациите – това е най-високо ниво.

Доволна ли си от съдбата си?

Разбира се. Тези постижения са моя мечта.

Кой най-висок връх искаш да покориш?

Медал от Шампионска лига. Това е най-престижният турнир за клубни отбори. И най-голямата ми мечта е медал от олимпиада с националния отбор. Това е върхът за всеки спортист.

Разкажи нещо за твоето семейство?

Имам много добро семейство. Майка ми се казва Сълза, тате е Велко. Имам брат Атанас, който е по-голям с 6 г. от мен. Той завърши и сега работи в Пловдив. Много им беше тежко на родителите ми да се разделим, но ме подкрепиха. Казаха, че за тях е важно да правя това, което аз искам. Искам да им благодаря за подкрепата, за това, че винаги са били до мен. Благодаря им, че са ме възпитали да бъда културна, дисциплинирана. Те са ме научили да уважавам по-възрастните, да бъда добър човек, да помагам на хората. Родителите ми са ми дали пример за добро поведение, защото децата винаги взимат пример от родителите – от това как те се държат помежду си. Израснала съм в семейство с много обич, с много любов и разбирателство. Толкова години са заедно, а майка ми и баща ми се обичат и имам чувството, че любовта им е като първия ден, в който са се видели. Надявам се някога и аз да създам такова добро семейство като моето.

А за теб малко повече?

На 23 години съм. Учих в Гимназията по икономика в Смолян до 9-ти клас. След това се преместих в спортното училище в Пловдив. Между другото, доста хора не ме подкрепиха в идеята да се преместя, защото бях ученолюбива. Имах възможност да уча в Гимназията по икономика в Пловдив, но тренираме двуразово – сутрин и следобед. Нямаше да имам време да уча. В спортното училище излязох на индивидуална подготовка, както всички волейболистки. Ние играем в българското първенство, постоянно пътуваме в турнири в страната и в чужбина. Завърших спортното училище и не учих по-нататък. В същото време осъзнавам, че трябваше да избера. Ако не бях вложила толкова труд и усърдие в спорта, сега нямаше да съм на това ниво. Но не съм се отказала от идеята да продължа да уча, защото спортът е до време, а за учене никога не е късно.