След 40 г. в Канада родопчанин сбъдва мечтата си да е индианец – І част

Поразителна е историята на 66-годишния Сал Якубов – Канадеца, от доспатското село Бръщен. На 17-годишна възраст той с още четирима младежи като него, несъгласни да им сменят имената през т.нар. Възродителен процес, решават да избягат от родината с риск за своя живот. Пресичат една нощ границата с Гърция и попадат в тамошните затвори. Разделени в килии, властите ги подлагат на разпити по два пъти на ден, за да разберат дали не са шпиони. Освобождават ги след хиляди перипетии. Бедни и ошмулени, но с надежда за свобода, заминават за Канада, където се установяват трайно. Всички  създават семейства там, раждат им се деца. Четиримата са и до днес в Канада, единият се връща в България.

И… като пенсионер сбъдва детската си мечта да е индианец. От две години насам се е потопил в занаят, непознат за нас – да прави индиански лъкове и стрели. Влага цялата си душа в изработката им. Рисува ги и им слага пера. И им се радва като малко дете.

„Откак се помня, имах някакво чувство, че съм индианец. Исках да съм индианец. Правех си лъкчета, стрелички и ходех по ниви, градини, по гората. Не ме увличаха игрите на другите деца. Ходех и правех примки за яребички. В детските години прочетох всички книги за индианци. Много ме интересува тяхната история, техните традиции и начин на живот. 40 години в Канада ловувах с лък и стрела. Ловувал съм с индианци. Имам приятели индианци. Те са част от живота ми“, споделя Сал, чието рождено име е Салих.

Откакто се е прибрал, всички го наричат Канадеца.

Казва, че решил да се впусне в това хоби, защото мрази да си губи времето. „Винаги съм обичал да работя, да се уча. Енергичен съм и постоянно си търся някакво занимание. Това е нещото, което ми храни душата“, допълва той.

За лъковете ползва клони от дървета, които са му подръка – бял и черен габър, леска, дива върба. Маклурата, която е наричана също дива ябълка, адамова ябълка, божи дар, див портокал – е едно от най-подходящите. Също и тис.

„Трябва обаче да имаш нюх. Не е просто да вземеш едно дърво и да започнеш да го дялкаш. Има си формули и правила, които се следват. Дървото се „лекува“ поне една година, но още по-добре – да са две-три. Сурово дърво не става за лъкове, защото се огъва много лесно и остава огънато. То трябва да се огъва, но да е като пружина – като пуснеш стрелата, лъкът да се върне обратно в първоначалната му позиция“, казва майсторът.

А как ги лекува!? Като донесе сурово дърво, първо му сваля кората. След това запечатва краищата му с лепило или с хубава боя, за да не се напука, тъй като по време на сушене влагата иска да избие отвсякъде. Оставя го на хладно и тъмно място, защото на слънцето много бързо ще изсъхне и се пропука.

Когато дървото вече е сухо, търси „най-добрата“ му страна, за да определи местата на „стомаха“ и „гърба“ на лъка. „Страната, която е напред, се казва гръб, а тази, която е към теб, е стомах. „Гърбът“ не се пипа въобще, освен накрая да се заглади с шкурка“, пояснява Канадеца.

След това чертае формата на лъка. Определя размера му. Почва с брадвичка да го оформя грубо, но много внимателно, докато стигне до към средата. Продължава с рукан и други дърводелски инструменти. Някои хора използват електрически уреди, като банциг и др. Той обаче ги прави изцяло ръчно.

„Работя със сърцето си, с душата си. Може да ви прозвучи глупаво, но аз изпитвам дървото, усещам душата му. Като го докосна, усещам силата му, която не мога лесно да обясня. Има дървета, от чиято енергия тялото ми направо трепери. Само като пипна едно дърво, усещам дали ще стане хубав лък или ще се чупи. Двете рамене на лъка трябва да се огъват в една арка, да са еднакво огънати. За да стреля добре, лъкът трябва да е с перфектна арка. Сложна работа е. Има едни лъкове, които се казват „Recurve bow“ – върхове на раменете им са огънати назад. Те са още по-сложни.  Снощи довърших един. Правя и един друг, от бял габър, но преболедувах от коронавируса. Здравето ми не позволява да работя много. По един-два часа на ден“, казва Сал.

Сам си ги рисува – пак каквото му подскаже душата. Не използва чертежи, нито образци, нито картини. Както индианците са работили навремето – каквото им иде отвътре.

„Те казват, че в съня си виждат какво да бъде изобразено на лъка му. Обикновено рисуват фигури на животни – орли, коне“. За тетива поръчва конци от Америка, намазани с восък, които оплита по 10 до 18 ката, в зависимост от лъка.

В момента има над 20 лъка готови – изрисувани, натъкмени. Има поръчки от САЩ, Европа, Южна Африка, Австралия, Нова Зеландия, Аляска. Има и стрели. Тях по-рядко ги прави, защото в държавите, от които търсят лъкове, стрели се продават в магазини. 

„Отвреме-навреме продавам някой лък в чужбина за 500 до 750 щатски долара, но не ми е това целта. У нас има интерес от хора, които спортуват с лък, но като им кажа цената, се дръпват. А аз не се пазаря, не съм джамбазин. Даже ми е обидно като ми кажат да сваля цената. Те не разбират какво влагам в тях. Това просто ме държи жив. Не е бизнес, не ги правя за печалба. Имам интерес сутрин да се събудя, да отида в гората, да открия подходящ клон за лък, да поработя после в гаража. Един ден ще ги подаря на някой музей, вероятно в Доспат“, възнамерява майсторът.

Наскоро подарил един лък на д-р Кръстанов от смолянската болница, който се грижи за здравето му. Той толкова много го харесал, че подарил един и на сина му, също лекар в София, за спомен.

Когато го помолих да разкаже как е избягал от България, въздъхва изтежко и млъква. След това рязко се отприщва.

„През 1972-ра година ме изгониха от гимназията в Девин, защото не исках да си сменя името. Тогава бях 17-годишен. Заплашиха ме, че ако не си сменя името, ще ме изгонят от гимназията и най-вероятно ще умра като беден, прост помак в Северна България. Дадоха ми три дни за размисъл. Изпратиха ме да се върна в село и ми казаха, че ще ме приемат със сменено име. Прибрах се вкъщи. Реших, че няма да си сменя името. Бях убеден, че е само заплаха, но го направиха. Изгониха ме и от училището, и от пансиона“, спомня си с мъка 66-годишният бръщенец.

Баща му много се ядосал. Даже мислел, че са го изгонили по някаква друга причина, не му вярвал. Вечерта отсякъл: „Щом няма да учиш, ще пасеш кравите и овцете. Това е!“.

Домъчняло му много. От едната страна го плашат, че ще умре по затворите, а от друга – го наказват да пасе крави и овце.

„Много се засегнах. Бях дълбоко наранен. Започнах всеки ден да гледам към границата. Мислех си: „Защо пък не опитам да избягам!? Ако успея, ще живея свободен. Ако пък ме убият, така е било писано. Тук и без това за мен живот тук няма!“. Ох, историята е дълга“ –  въздиша отново завърналият се емигрант.

Първоначално решил да събере 20-тина младежи, с които заедно да избягат. С идеята – ако успеят, да разкажат на свободния свят какво става в България с този „Възродителен“ процес.

„Исках да направя нещо добро за мюсюлманите, да спрат да ги тормозят. Исках да направим заедно така, че властите в България да се уплашат и да разберат чрез натиск отвън, че не е добро това, което вършат. Започнах да правя план, да разузнавам по кльона кога имат наряди, какво правят, докато са наряд, къде ще е най-добре да пресечем. Установих, че 20 души няма как да минем, а трябва да сме най-много петима. Събрах още 4 момчета, на които имах доверие, че няма да ме издадат. И с помощта на Великия Аллах – Великия Господ, го направихме“ – добавя той.

(Очаквайте продължение)